Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Добре — каза Луи XIV разсеяно, защото наистина не беше чувал никога името Колбер и вземаше възторга на кардинала за бълнуване на умиращ.

Мазарини падна отново на възглавницата си.

— А сега сбогом, всемилостиви господарю… сбогом! — прошепна той. — Уморих се, а ме чака още труден път, преди да се представя пред новия ми господар… Сбогом, всемилостиви господарю!

Младият крал почувствува сълзи в очите си и се наведе над кардинала, който изглеждаше вече труп. След това излезе бързо.

Нощта премина в общи мъчителни безпокойствия за умиращия и за краля: умиращият чакаше избавлението си, а кралят — своята свобода.

Луи не си легна. Един час след излизането си от стаята на кардинала той узна, че умиращият, като почувствувал облекчение, заповядал да го облекат, да го начервят, да го срешат и поискал да приеме посланиците. Подобно на Август той смяташе навярно света за огромен театър и искаше да изиграе както трябва последното действие на комедията си.

Ана Австрийска не се появи вече у кардинала: нямаше какво да прави у него. Благоприличието беше предлог за отсъствието й. Впрочем и кардиналът не запита за нея: той не забравяше съвета, който кралицата беше дала на сина си.

Към полунощ, все още начервен, Мазарини изпадна в агония. Той прегледа още веднъж завещанието си; като намери, че то изразява напълно волята му, и като се страхуваше да не би да се възползуват от слабостта МУ, за да го накарат да промени нещо в него, той заповяда на Колбер, който се разхождаше в коридора пред спалнята като най-бдителен часовой, да не пуска никого в стаята.

Затворил се в стаята си, кралят изпращаше всеки час кърмачката си в покоите на Мазарини със заповед да му донася най-точни сведения за положението на кардинала.

Най-напред Луи узна, че Мазарини заповядал да го облекат, да го начервят, да го срешат и приел посланиците; след това узна, че почнали да четат предсмъртните молитви за кардинала.

В един часа след полунощ Гено опита последното средство, което се наричаше тогава героично. По онова време си въобразяваха, че срещу смъртта има тайни лекарства, които трябва да се дават само в последната минута.

Като взе това средство, Мазарини се успокои за десетина минути. Веднага той заповяда да пръснат навсякъде мълвата, че е станал щастлив прелом в болестта. При тая новина кралят почувствува, че на челото му избива студена пот. Той беше съзрял вече зарята на свободата; сега робството му се струваше още по-нетърпимо. Но следното известие промени напълно картината. Мазарини не можеше вече да диша и едва следеше молитвите, които свещеникът от Сен Никола де Шан четеше край него.

Кралят почна да се разхожда развълнувано из стаята, като преглеждаше, без да спира, книжата, извадени от една касетка, ключът на която стоеше винаги у него.

Кърмачката се върна за трети път. Мазарини казал каламбур и заповядал да лакират отново неговата „Флора“ от Тициан.

Най-после към два часа сутринта кралят не можа да устои на умората; той не беше спал цяло денонощие. Сънят, всемогъщ на неговата възраст, го завладя и надви за около един час. Но кралят не си легна; заспа в едно кресло. Към четири часа кърмачката влезе и го събуди.

— Е какво? — попита кралят.

— Ах, скъпи всемилостиви господарю — отговори кърмачката, като стисна ръце с най-жален вид, — ах, той умря!

Кралят скочи на крака, сякаш изхвърлен от пружина.

— Умря! — извика той.

— Уви, да!

— Сигурно ли?

— Да.

— Официално?

— Да.

— Обявено ли е за смъртта му?

— Още не.

— Но кой ти каза на тебе, че кардиналът е умрял?

— Господин Колбер.

— Господин Колбер?

— Да.

— А той беше ли сигурен в това, което казваше?

— Той излезе от спалнята и твърдеше, че няколко минути държал огледало пред устните на кардинала.

— Аха! — рече кралят. — А какво стана господин Колбер?

— Преди малко напусна стаята на негово високопреосвещенство.

— И къде отиде?

— Дойде след мене.

— Значи той е…

— Тука, скъпи всемилостиви господарю, чака на вратата благоволението ви да го приемете.

Луи изтича до вратата, сам я отвори и видя в коридора Колбер: той стоеше и чакаше. Кралят потрепера, като видя тая статуя, цяла облечена в черно.

Колбер се поклони с най-голямо уважение и направи две крачки към негово величество.

Луи се върна в стаята си, като направи знак на Колбер да го последва.

Колбер влезе. Луи освободи кърмачката, която излезе и затвори вратата след себе си. Колбер се спря скромно при вратата.