Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Е, добре, например — продължи Луи XIV, — ако сега, когато господин кардиналът умря и аз ставам крал, ако сега поисках да имам пари?

— Ваше величество не би имал.

— О, ето кое е чудно, господине! Как, моят суперинтендант не би ли ми намерил пари?

Колбер поклати голямата си глава.

— Какво значи това? — попита кралят. — Нима доходите на държавата са обременени до такава степен, че не са вече доходи?

— Да, всемилостиви господарю, до такава степен. Кралят се намръщи.

— Добре — каза той, — аз ще събера патентите, дадени на купувачите, и ще получа длъжностите с отстъпка.

— Невъзможно, защото, патентите са превърнати в бонове, а боновете, за удобство и улесняване на сделките са превърнати в купони, така че сега съвсем не могат да се намерят първоначалните патенти.

Силно развълнуван, Луи се разхождаше надлъж и шир с все още смръщени вежди. Изведнъж той се спря и каза:

— Но ако това е така, както казвате, господин Колбер, аз съм разорен, преди още да започна да царувам?

— Да, разорен сте, всемилостиви господарю — отвърна безстрастният аритметик.

— Но все пак, господине, пари има някъде?

— Да, всемилостиви господарю, и дори за начало донесох на ваше величество бележка за капиталите, които господин кардиналът Мазарини не е поискал да опише в завещанието си, нито в някой друг акт, но които той довери на мене.

— На вас?

— Да, всемилостиви господарю, с изричната заповед да ги предам на ваше величество.

— Как, освен четиридесетте милиона в завещанието?

— Да, всемилостиви господарю.

— Господин Мазарини е имал и други капитали? Колбер се поклони.

— Но тоя човек е истинска бездна! — промърмори кралят. — Господин дьо Мазарини — от една страна, господин Фуке — от друга; над сто милиона може би за тях двамата; тогава нищо чудно, че хазната ми е празна!

Колбер чакаше, без да помръдне.

— А сумата, която ми носите, заслужава ли си труда? — попита кралят.

— Да, всемилостиви господарю, сумата е доста внушителна.

— На колко възлиза?

— Тринадесет милиона ливри, всемилостиви господарю.

— Тринадесет милиона! — извика Луи XIV, като изтръпна от радост. — Вие Казахте тринадесет милиона, господин Колбер?

— Да, тринадесет милиона, ваше величество.

— Които никой не знае?

— Никой.

— Които са в ръцете ви?

— Да, в ръцете ми, всемилостиви господарю.

— И които мога да получа?

— След два часа.

— Но де са те?

— В избата на една къща, която господин кардиналът притежаваше в града и която бе тъй добър да ми остави със специална клауза в завещанието си.

— Значи Вие знаете завещанието на кардинала?

— Имам препис, подписан собственоръчно от него.

— Препис?

— Да, всемилостиви господарю; ето го. Колбер бръкна в джоба си, извади акта и го показа на краля.

Кралят прочете члена, който се отнасяше за дарението на тая къща.

— Но — каза той — тук става въпрос само за къщата и никъде не се споменава за парите.

— Извинете, всемилостиви господарю, те са записани в съвестта ми.

— И господин Мазарини ги довери на вас?

— Защо не, всемилостиви господарю?

— Той… толкова недоверчив?

— Той не беше такъв към мене, всемилостиви господарю, както ваше величество може да види.

Луи погледна с възхищение тая груба, но изразителна глава.

— Вие сте честен човек, господин Колбер — каза той.

— Това не е добродетел, а дълг — отговори Колбер студено.

— Но тия пари не са ли на семейството му?

— Ако бяха на семейството му, щяха да влязат в завещанието на кардинала като останалото му богатство. Ако бяха на семейството му, аз, който съставих дарението в полза на ваше величество, щях да ги прибавя към четиридесетте милиона, които той ви предлагаше.

— Как! — извика Луи XIV. — Вие ли съставихте дарението, господин Колбер?

— Аз, всемилостиви господарю.

— И кардиналът ви обичаше? — попита кралят наивно.

— Аз гарантирах на негово високопреосвещенство, че ваше величество няма да приеме — каза Колбер с предишния спокоен тон, който дори в обикновените случаи на живота има нещо тържествено в себе си.

Луи прекара ръка по челото.

— О, колко съм млад, за да управлявам хората! — прошепна той съвсем Ниско.

Колбер чакаше края на тоя вътрешен монолог. Той видя, че кралят вдигна глава, и попита:

— В колко часа да донеса парите на ваше величество?

— Довечера, в единадесет часа. Желая никой да не знае, че притежавам тия пари.

Колбер не отговори, сякаш това не беше казано за него.