Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— На кюлчета ли е тая сума, или в златни монети?

— В златни монети, всемилостиви господарю.

— Добре.

— Къде да я изпратя?

— В Лувър. Благодаря ви, господин Колбер.

Колбер се поклони и излезе.

— Тринадесет милиона! — извика Луи XIV, когато остана сам. — Но това е мечта!

След това отпусна глава на ръцете си, сякаш заспа.

Но след минута вдигна глава, разтърси хубавите си къдри, стана и като отвори буйно прозореца, изложи горящото си лице на пресния утринен въздух, напоен със стипчивия мирис на дърветата и благоуханието на цветята.

Блестяща зора се сипваше на хоризонта; първите слънчеви лъчи озариха челото на младия крал.

— Тая зора е зората на моето царуване — прошепна Луи XIV. — Не ми ли изпращаш предсказание, всемогъщи боже?…

Сутринта всички в двореца се научиха за смъртта на кардинала, а от двореца новината се разпространи из града.

Министрите Фуке, Лион и Льотелие се събраха на съвещание в заседателната зала.

Кралят ги повика, веднага.

— Господа — каза той, — господин кардиналът почина. Аз го бях оставил да управлява моите работи, но сега смятам сам да се занимавам с тях. Вие ще ми Давате съвети, когато ви ги поискам. Свободни сте!

Министрите се спогледаха изненадано. Те прикриха усмивката си с голямо усилие, защото знаеха, че Луи XIV, възпитан в пълно незнание на работите, се нагърбваше от честолюбие с непосилен за него товар. Фуке се сбогува на стълбата с другарите си и им каза:

— Господа, сега сме по-свободни, по-малко работа ще имаме.

И се качи весело в каретата си.

Другите, обезпокоени малко от обрата, който щяха да вземат събитията, се завърнаха заедно в Париж.

Към десет часа кралят отиде у майка си, с която води доста особен разговор; после, следобеда, той се качи в закрита карета и отиде право в Лувър. Тук прие много придворни и с известно удоволствие забеляза несигурността на всички и любопитството на всеки поотделно.

Надвечер той заповяда да затворят всички входове на Лувър, с изключение на входа откъм кея. Тук постави на пост двеста швейцарци, които не знаеха дума френски, със заповед да пропускат само сандъци и да не позволяват нищо да се изнесе.

Точно в единадесет часа, под свода се чу тракане на тежко натоварена кола, после на втора, най-после на трета. След това се чу глухият шум на затварящата се решетка.

Скоро някой почука леко по вратата на кабинета. Кралят сам я отвори и видя Колбер, който веднага каза:

— Парите са в избата на ваше величество. Тогава Луи слезе в избата, ключът на която още сутринта беше дал на Колбер, и сам разгледа бъчвите със злато и сребро, пренесени там от хора, напълно предани на Колбер. След като ги разгледа, Луи се върна в кабинета си, последван от Колбер, който не беше сгрял неподвижната си студенина с най-малкия лъч на лично задоволство.

— Господине — му каза кралят, — какво желаете да ви дам като награда за такава преданост и честност?

— Абсолютно нищо, всемилостиви господарю.

— Как нищо? Дори не искате да имате случая да ми служите?

— Ако ваше величество не ми достави тоя случай, аз все пак ще му служа. Невъзможно ми е да не бъда най-добрият служител на краля.

— Вие ще бъдете интендант на финансите, господин Колбер.

— Но нали има суперинтендант, всемилостиви господарю?

— Да, има.

— Всемилостиви господарю, суперинтендантът е най-могъщият човек в кралството.

— О! — извика Луи XIV, като се изчерви. — Така ли мислите?

— Той ще ме смаже за една седмица, всемилостиви господарю. Най-сетне ваше величество ми възлага контрол, за който е необходима сила. А какво е един интендант пред суперинтендант?

— Вие искате подкрепа… Значи не се надявате много на мене?

— Имах честта да кажа на ваше величество, че докато беше жив господин Мазарини, господин Фуке беше второто лице в кралството; но сега господин Мазарини умря и господин Фуке стана първото.

— Господине, днес вие можете да ми кажете всичко, което смятате за необходимо; но не забравяйте, че утре няма да позволя това.

— Тогава ще бъда ненужен на ваше величество?

— Вие и сега сте ненужен, защото се страхувате, че ще се изложите, като ми служите.

— Страхувам се само, че ще ми попречат да ви служа.

— Какво искате тогава?

— Искам ваше величество да ми даде помощници в работата на интендантството.

— Мястото губи стойността си.

— Но става по-безопасно.

— Изберете си помощници.