Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Господа Бретьой, Марен и Ервар.

— Утре ще бъдат назначени.

— Благодаря ви, всемилостиви господарю!

— Това ли е всичко, което искате?

— Не, всемилостиви господарю; още едно нещо…

— Какво?

— Позволете ми да основа една съдебна палата.

— Защо?

— Да съди чиновниците, които през последните десет години са си позволявали злоупотреби.

— Но… какво ще направят с тях?

— Ще обесят трима, което ще накара другите да повърнат незаконно присвоеното.

— Но аз не мога да започна царуването си с екзекуции, господин Колбер.

— Трябва да почнете така, всемилостиви господарю, ако не желаете да свършите с екзекуции.

Кралят не отговори.

— Ваше величество съгласен ли е? — попита Колбер.

— Ще помисля, господине.

— Но ще бъде вече късно.

— Защо?

— Защото имаме работа с хора, които ще бъдат много по-силни от нас, ако бъдат предупредени.

— Основете съдебна палата, господине.

— Ще я основа.

— Това ли е всичко?

— Не, всемилостиви господарю… има и друго важно нещо… Какви права дава ваше Величество на това интендантство?

— Но… Не зная… които се следват…

— Всемилостиви господарю, необходимо ми е това интендантство да има правото да чете преписката с Англия.

— Невъзможно, господине, защото тая преписка се преглежда в съвета, така беше и при господин кардинала.

— Струва ми се, ваше величество обяви тая сутрин, че няма да има вече съвет.

— Да, обявих.

— В такъв случай нека ваше величество благоволи да чете лично своите писма, специално тия, които се получават от Англия; особено държа на това.

— Господине, вие ще получавате тая преписка и ще ми докладвате.

— Сега, всемилостиви господарю, какво ще върша по финансовата част?

— Всичко, което не върши господин Фуке.

— Ето какво исках да зная. Благодаря, отивам си спокоен.

Наистина след тия думи той излезе. Луи го изпрати с очи. Колбер не се беше отдалечил и на сто крачки от Лувър, когато пристигна куриер от Англия. След като разгледа и опипа пакета, кралят го разпечата бързо и видя най-напред писмо от краля Чарлз II.

Ето какво пишеше английският монарх на височайшия си брат:

„Ваше величество се безпокои навярно много от болестта на господин кардинала Мазарини; но тая опасност може да ви бъде само полезна. Кардиналът е осъден от лекаря си. Благодаря ви за благоприятния отговор на моето предложение за сестра ми лейди Анриет Стюърт; след една седмица принцесата ще замине за Париж със свитата си.

Приятно Ми е да видя братското приятелство, което ми засвидетелствувахте, и да ви наричам с още по-голямо право мой брат. Особено ми е приятно да докажа на ваше величество колко се грижа за това, което може да ви харесва. Вие укрепявате тайно Бел Илан Мер. Това е грешка. Никога между нас няма да има война. Мерките, вземани от вас, не ме безпокоят, а ме опечаляват… Вие пръскате милиони без всякаква полза; кажете това на вашите министри и повярвайте че полицията ми е добре осведомена. Правете ми, братко мой, същите услуги в случай на нужда.“

Кралят иззвъня силно. Влезе камердинерът.

— Господин Колбер излезе ей сега от тука и не може да бъде далеч — рече Луи. — Да се повика!

Камердинерът искаше да изпълни заповедта, но кралят го спря и каза:

— Не, няма нужда…

„Виждам всички замисли на тоя човек — помисли си той. — Бел Ил принадлежи на господин Фуке; Бел Ил се укрепява, значи господин Фуке прави заговор… Откриването на тоя заговор ще повлече след себе си провала на суперинтенданта, а това откриване произтича от преписката с Англия; ето защо Колбер искаше Да има тая преписка. О, не мога обаче да поверя цялата си сила на тоя човек: той е само главата, а трябва ми и ръка.“

Изведнъж Луи извика радостно.

— Аз имах — каза той на камердинера — един лейтенант на мускетарите, нали?

— Да, всемилостиви господарю: господин д’Артанян.

— Той излезе в оставка?

— Да, всемилостиви господарю.

— Да се намери и утре да бъде тука при ставането ми!

Камердинерът се поклони и излезе.

— Тринадесет милиона в избата ми — каза кралят тогава. — Колбер ще държи кесията ми, а д’Артанян ще носи шпагата ми: аз съм крал!

В деня на пристигането си в Париж Атос, както вече видяхме, отиде от Пале Роял направо у дома си на улица Сент Оноре.

Там го чакаше виконт дьо Бражелон, който приказваше с Гримо.

Да се приказва със стария слуга не беше нещо лесно; само двама души притежаваха тая тайна: Атос и д’Артанян. Първият успяваше, защото сам Гримо се мъчеше да го накара да говори; д’Артанян, напротив, умееше да накара Гримо да говори.