Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Точно това.

— Е, добре, господине, аз ще убия тоя човек — просто отговори Раул; — ще убия всички мъже, които избере госпожица дьо Ла Валиер; ще се бия дотогава, докато един от тях ме убие или госпожица дьо Ла Валиер не ме обикне отново.

Атос потрепера.

— Струва ми се — каза той с глух глас, — че преди малко ме нарекохте ваш бог, ваш закон на тоя свят.

— О! — извика Раул разтреперан. — Нима ще ми забраните да се дуелирам?

— А ако забраня, Раул?

— Ще ми забраните да се надявам, господине, и следователно не ще ми забравите да умра.

Атос погледна виконта.

Раул произнесе тия думи печално, с най-мрачен поглед.

— Стига — рече Атос след дълго мълчание, — стига на тая тъжна тема, където и двамата преувеличаваме. Живейте ден за ден, Раул; служете, обичайте госпожица дьо Ла Валиер, с една дума, действувайте като мъж, защото сте на тая възраст; само не забравяйте, че ви обичам нежно и че вие претендирате да ме обичате.

— Ах, господин графе! — извика Раул, като притисна ръката на Атос до сърцето си.

— Добре, мило дете… Оставете ме, имам нужда от почивка… А, тъкмо се сетих, господин д’Артанян се завърна от Англия заедно с мене; трябва да го посетите.

— С най-голямо удоволствие ще отида при него, господине. Аз толкова обичам господин д’Артанян!

— И хубаво правите: той е честен човек и храбър воин.

— Който ви обича! — прибави Раул.

— Уверен съм в това… Знаете ли де живее?

— Но в Лувър, в Пале Роял, навсякъде, където е кралят. Нали командува мускетарите?

— Не, сега господин д’Артанян е в оставка. Почива си… Следователно не го търсете на службата му. Ще получите сведения за него от господин Планше.

— Бившият му ла кей?

— Да, сега е станал бакалин.

— Зная; улица де Ломбар, нали?

— Нещо такова… или улица дез Арси.

— Ще намеря, господине, ще намеря.

— Поздравете го сърдечно от мене и го доведете да обядва с мене, преди да замина за Ла Фер.

— Добре, господине.

— Лека нощ, Раул!

— Господине, вие носите орден, който не съм виждал никога. Приемете моите поздравления.

— Руното ли?… Наистина… Залъгалка, сине мой… която дори не забавлява едно старо дете като мене… Лека нощ, Раул!

На другия ден Раул не намери д’Артанян, както се надяваше. Завари само Планше, който се зарадва много, като видя младия човек, и му направи два-три войнствени комплимента, които съвсем не миришеха на бакалница. Но на следния ден, когато се завръщаше от Венсен, водейки петдесет драгуни, поверени му от господин принца, Раул видя на площад Бодоайе един човек, който с вирната глава оглеждаше една къща, както се оглежда кон, когато желаят да го купят.

Тоя човек с цивилна дреха, закопчана от горе до долу като мундир, с малка шапка и дълга шпага, се обърна веднага, щом чу конски тропот, и престана да гледа къщата, за да види драгуните.

Това беше просто господин, д’Артанян; господин д’Артанян пеша; д’Артанян с ръце на гърба, който почна да разглежда драгуните, както разглеждаше преди сградите. Той не пропусна нито един войник, нито един презрамен ремък, нито едно копито.

Раул яздеше отстрани на отряда си. Д’Артанян го видя последен.

— Ей, ей! Пусто да остане! — извика той.

— Не се ли лъжа? — каза Раул, като смушка коня си.

— Не, не се лъжеш! — отговори бившият мускетар. — Добър ден!

И Раул стисна сърдечно ръката на стария си приятел.

— Внимавай, Раул — каза д’Артанян, — вторият кон в петия ред ще изгуби подковата си, преди да стигнете до моста Мари; на предния му крак са останали само Два гвоздея.

— Почакайте ме — рече Раул, — ще дойда с вас.

— Ти напускаш отряда си?

— Корнетът ще ме замести.

— Ще обядваш ли с мене?

— С най-голямо удоволствие, господин д’Артанян.

— Тогава слизай от коня си или заповядай да ми Дадат един кон.

— Предпочитам Да вървя пеша с вас.

Раул побърза да предупреди корнета, който зае мястото му; след това скочи на земята, даде коня си на един драгун и съвсем весело улови подръка господин д’Артанян, който гледаше всичките му разпоредби със задоволството на познавач.

— От Венсен ли идваш? — запита той най-напред.

— Да, господин кавалере.

— Кардиналът?…

— Е много болен; разправят дори, че е умрял.

— Добре ли си с господин Фуке? — попита д’Артанян, като показа с едно пренебрежително движение на раменете, че смъртта на Мазарини не го вълнува ни най-малко.

— С господин Фуке ли? — повтори Раул. — Не го познавам.