Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Много, господине; вие ми забранихте да отивам в Блоа и да се виждам с госпожица дьо Ла Валиер.

Тук младият човек се спря. Това очарователно име, което той произнасяше с такава наслада, галеше устните му и разкъсваше сърцето му.

— И добре направих, Раул — побърза да каже Атос. — Аз не съм нито жесток, нито несправедлив баща; уважавам истинската любов, но мисля как да ви създам бъдеще… най-бляскаво бъдеще. Засиява ново царуване като зора; войната зове младия крал, пълен с рицарски дух. На тоя героичен плам са необходими лейтенанти, млади и свободни, които да се хвърлят в опасността с ентусиазъм и да падат с вика: „Да живее кралят!“, а не да викат: „Сбогом, жено моя!…“ Бие разбирате това, Раул. Колкото и да ви се струва грубо разсъждението ми, моля ви много да ми вярвате и да забравите, първите дни на младостта, когато сте навикнали да обичате, дни на безгрижна нега, които размекват сърцето и му отнемат способността да съдържа тия силни и горчиви отрови, които се наричат слава и злополучие. Да Раул, повтарям ви още веднъж: повярвайте, съветът ми произлиза само от желанието да ви бъда полезен, само от стремежа да ви видя преуспял. Мисля, че сте способен да станете забележителен човек. Ако вървите сам по пътя на живота, ще вървите по-добре и по-бързо.

— Вие ми заповядахте, господине — отговори Раул, — и аз се подчинявам.

— Заповядал съм! — извика Атос. — Ето как ми отговаряте! Аз съм ви заповядал! О, вие не разбирате думите ми, както не схващате намеренията ми! Аз не заповядах, аз молих.

— Не, не, господине, вие заповядахте — каза Раул упорито. — Но дори и да молехте, вашата молба е по-силна от заповед. Не съм виждал госпожица дьо Ла Валиер.

— Но вие страдате! Страдате! — настоя Атос. Раул не отговори.

— Намирам ви бледен, намирам ви опечален… Значи това чувство е много силно?

— То е страст — каза Раул.

— Не… навик.

— Господине, вие знаете, че пътувах много, че прекарах две години далеч от нея. Струва ми се, че никакъв навик не може да се задържи две години… И какво? Като се върнах обратно, аз я обичах, няма да кажа повече, защото това е невъзможно, но толкова, колкото и преди. Луиз дьо Ла Валиер е единствената ми приятелка; но вие сте за мене бог на земята… За вас съм готов да пожертвувам всичко.

— Напразно мислите така — възрази Атос. — Аз нямам вече никакво право над вас. Вие сте пълнолетен; нямате дори нужда от моето съгласие. Впрочем аз не мога да не дам съгласието си след всичко това, което ми казахте. Оженете се за госпожица дьо Ла Валиер, ако искате.

Раул потрепера и отговори веднага:

— Вие сте добър, господине, и вашата отстъпка ме изпълва с признателност; но аз няма да приема.

— Вие се отказвате сега?

— Да, господине.

— Аз няма да ви се карам никога, Раул?

— Но в дъното на сърцето си сте против тоя брак: не вие сте ми избрали годеница.

— Това е вярно.

— Достатъчно, за да не упорствувам: ще чакам.

— Внимавайте, Раул! Това, което казвате, е сериозно.

— Зная, господине; но повтарям: ще чакам.

— Какво? Да умра ли? — попита Атос силно развълнуван.

— О, господине! — извика Раул със сълзи в гласа. — Как можете да ми разкъсвате сърцето така, на мене, който не съм ви давал повод да се оплаквате?

— Мило дете, това е вярно — отговори Атос, като стисна силно устни, за да скрие вълнението си, но напразно. — Не, аз съвсем не искам да ви огорчавам; само не разбирам какво ще чакате… Ще чакате да престанете да ме обичате ли?

— О, не, не това, господине! Ще чакам да промените мнението си.

— Аз искам да направя едно изпитание, Раул; искам да видя дали госпожица дьо Ла Валиер ще чака като вас.

— Надявам се, господине.

— Но внимавайте, Раул! Ако тя не чака? Ах, вие сте тъй млад, тъй доверчив, тъй честен… Жените са непостоянни.

— Вие не сте ми говорили никога лошо за жените, господине; никога не сте се оплаквали от тях. Защо започвате да се оплаквате сега… и то заради госпожица дьо Ла Валиер?

— Наистина — отвърна Атос, като наведе очи, — никога не съм ви говорил лошо за жените; никога не съм се оплаквал от тях; никога госпожица дьо Ла Валиер не ми е давала повод да се съмнявам; но когато се мисли за бъдещето, трябва да се предвиждат дори изключенията, да се предполага дори невероятното! Ако, казвам, госпожица дьо Ла Валиер не ви чака?

— Как така, господине?

— Ако тя обърне погледа си на друга страна?

— Ако тя обърне погледа си на друг мъж, искате да кажете? — попита Раул, побледнял от мъка.