Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Раул го беше накарал да разкаже за пътуването в Англия и Гримо го разказа подробно с няколко движения на ръцете и осем думи, ни повече, ни по-малко. Най-напред показа с вълнообразно движение на ръката, че господарят му и той бяха преминали морето.

— За някаква експедиция? — попита Раул. Гримо отговори утвърдително с кимане на главата.

— В която господин графът се е излагал на опасности? — запита Раул.

Гримо вдигна леко рамене, сякаш искаше да каже: „Ни много, ни малко“.

— Но на какви опасности? — настоя Раул.

Гримо показа шпагата, огъня и един мускет, окачен на стената.

— Значи господин графът имаше там неприятел? — извика Раул.

— Мънк — отговори Гримо.

— Чудно! — продължи Раул. — Господин графът ме смята все още за новак и не споделя с мене честта или опасността на тия походи.

Гримо се усмихна.

В тая минута пристигна Атос.

Хазаинът му светеше по стълбата. Като позна стъпките на господаря си, Гримо изтича да го посрещне и прекъсна разговора.

Но Раул не се спря: искаше да има отговор на въпроса си. Затова улови двете ръце на графа с жива, но почтителна нежност и запита:

— Как така се случи, господине, че се впуснахте в опасен път, без да се сбогувате с мене, без да поискате помощта на шпагата ми, с мене, който трябва да ви бъда опора, откак станах силен, с мене, когото възпитахте като мъж? Ах, господине, нима искахте да ме сполети нещастието да не ви видя никога?

— А кой ви каза, Раул, че пътуването ми е било опасно? — попита графът, като сложи мантията и шапката си в ръцете на Гримо, който беше отпасал шпагата му.

— Аз — отговори Гримо.

— А защо? — запита Атос строго.

Гримо се обърка. Раул го изпревари и отговори вместо него:

— Напълно естествено е, господине, че добрият Гримо ми казва истината за вас. Кой ще ви обича и помага, ако не съм аз?

Атос не отговори. Той отпрати Гримо с приятелско движение на ръката, а след това седна в едно кресло. Раул остана прав пред него.

— Както и да е — продължи Раул, — вашето пътуване е било експедиция… и са ви заплашвали желязо и огън.

— Да не говорим за това, виконте — каза Атос меко. — Аз тръгнах набързо наистина; но службата на краля Чарлз II изискваше такова бързо заминаване. Колкото за вашето безпокойство, много ви благодаря За него; зная, че мога да се надявам на вас… През време на отсъствието ми от нищо ли нямахте нужда, виконте?

— Не, господине, благодаря.

— Бях заповядал на Блезоа да ви предаде сто пистола, ако ви потрябват.

— Не съм виждал Блезоа, господине.

— Тогава сте минали без пари!

— Господине, бяха ми останали тридесет пи стол а от продажбата на конете, които улових през последния ми поход, а преди три месеца господин принцът има добрината да ми достави случай да спечеля двеста пистола на карти у него.

— Вие играете?… Не ми се харесва това, Раул.

— Аз не играя никога, господине; господин принцът ми заповяда да играя вместо него в Шантии… една вечер, когато дойде куриер от краля. Аз се подчиних на заповедта му; господин принцът ми заповяда да взема за себе си печалбата от партията.

— Нима има такъв обичай у дома му, Раул? — попита Атос, като се намръщи.

— Да, господине; всяка седмица по една или друга причина господин принцът облагодетелствува така един от благородниците си. Негово височество има петдесет благородници; тоя път беше моят ред.

— Добре! Ходихте ли в Испания?

— Да, господине, направих едно много хубаво пътешествие, и много интересно.

— Вие се върнахте преди един месец, нали?

— Да, господине.

— А през тоя месец?

— През тоя месец…

— Какво правихте?

— Служих, господине.

— Не сте ли идвали у дома в Ла Фер?

Раул се изчерви. Атос го погледна втренчено и спокойно.

— Напразно не ми вярвате — каза Раул. — Аз се изчервих, сам чувствувам това, но се изчервих неволно. Въпросът, с който ме удостоихте, събуди у мене много спомени и те ме развълнуваха. Следователно аз се изчервих, защото съм развълнуван, а не защото лъжа.

— Зная, Раул, че вие не лъжете никога.

— Да, господине.

— Впрочем, приятелю мой, вие се безпокоите напразно; аз исках да кажа само…

— Много добре зная, господине. Вие искахте да ме попитате дали съм ходил в Блоа.

— Именно.

— Не съм ходил там; дори не съм видял лицето, за което ми загатвате.

Гласът на Раул трепереше, като произнасяше тия думи. Атос, който забелязваше всички отсенки на чувствата, прибави веднага:

— Раул, вие отговаряте с натежало сърце; вие страдате…