Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Толкова по-зле, толкова по-зле, защото един нов крал гледа винаги да се заобиколи с предани хора.

— О, кралят не ми мисли злото!

— Аз ти говоря не за короната — възрази д’Артанян, — а за краля… Сега, когато кардиналът умря, крал стана господин Фуке. Трябва да бъдеш в много добри отношения с господин Фуке, ако не искаш да плесенясваш цял живот, както плесенясвах аз… Наистина ти имаш други покровители за най-голямо твое щастие.

— Господин принцът, най-напред.

— Изтъркан, изтъркан, приятелю мой.

— Господин граф дьо Ла Фер.

— Атос? О, това е друго! Да, Атос… и ако искаш да служиш в Англия, не можеш да намериш по-добър покровител. Ще ти кажа дори без много хвалба, че и самият аз имам известна тежест при двора на Чарлз II. Това се казва крал!

— А! — каза Раул с простодушното любопитство на благороден момък, който обича да слуша един опитен и храбър човек.

— Да, един крал, който се забавлява наистина, но който умее да се сражава и да цени полезните хора. Атос е добре с Чарлз II. Върви да служиш в Англия и зарежи тия рушветчии, които крадат също тъй добре с френски ръце, както и с италиански пръсти; остави тоя плачльо краля, който ще повтори у нас царуването на Франсоа II. Знаеш ли историята, Раул?

— Да, господин кавалере.

— Знаеш ли тогава, че Франсоа II страдаше винаги от уши?

— Не, не знаех това.

— Че Шарл IX страдаше винаги от главоболие? А!

— А Анри III — от стомах? Раул се разсмя.

— Е, добре, мили ми приятелю, Луи XIV страда винаги от сърце; жалко е да се гледа как един крал въздиша от сутрин до вечер и цял ден да не казва нито веднъж: „Верицата му!“, или „Пусто да остане!“ — с една дума, нещо възбудително.

— Затова ли напуснахте службата, господин кавалере? — попита Раул.

— Да.

— Но и вие сам вдигате ръка от всичко, скъпи господин д’Артанян! Вие няма да забогатеете.

— О, моята работа е наред! — каза д’Артанян безгрижно. — Аз имам наследствено имение.

Раул го погледна. Бедността на д’Артанян беше пословична. Но мускетарят беше гасконец и от яд пускаше Самохвалства, каквито не можеха да се чуят нито във Франция, нито в Навара. Сто пъти беше чувал Раул, че поменаваха Йов и д’Артанян като двамата близнаци Ромул и Ром.

Д’Артанян забеляза учудването на младия човек.

— Баща ти каза ли ги, че ходих в Англия?

— Да, господин кавалере.

— И че там ми се усмихна щастието?

— Не, господине, не знаех това.

— Да, един от моите добри приятели, много голям човек, вицекрал на Шотландия и Ирландия, ми помогна да намеря наследство.

— Наследство?

— Доста внушително.

— Така че вие сте богат?

— Охо!…

— Приемете моите най-искрени поздравления.

— Благодаря… Ето къщата ми.

— На площад Грев?

— Да; не ти ли се харесва кварталът?

— Напротив: чудесен изглед към реката… О, прекрасна стара къща!

— „Образът на света Богородица“ е стара пивница, която за два дни аз превърнах в къща:

— Но пивницата е все още отворена?

— Разбира се!

— А де живеете?

— Живея у Планше.

— Но преди малко казахте: „Ето къщата ми!“

— Казах го, защото къщата е наистина моя… Купих я.

— А! — рече Раул.

— Десет на сто чист доход, мили ми Раул, великолепна работа! Купих къщата за тридесет хиляди ливри: има и градина към улица дьо ла Мортелери. Пивницата заедно с първия етаж се дава под наем за хиляда ливри; а таванът, или вторият етаж — за петстотин ливри.

— Не може да бъде!

— Наистина е така.

— Таван за петстотин ливри? Но там не може да се живее.

— Затова и никой не живее в него; но, както виждаш, таванът има два прозореца към площада.

— Да, господине.

— Е, всеки път, когато подлагат на мъчения върху колело, когато бесят, когато разчекват или изгарят, двата прозореца се дават под наем до двадесет пистола.

— О! — извика Раул с погнуса.

— Отвратително, нали? — попита д’Артанян.

— О! — повтори Раул.

— Отвратително, но е така… Парижките зяпачи са понякога истински човекоядци. Не разбирам как хора, християни, могат да правят такива спекулации.

— Наистина.

— Ако аз живеех в тая къща — продължи д’Артанян, — аз щях да запуша дори дупките на ключалките в дните на екзекуциите; но не живея в нея.

— И вие давате тоя таван под наем за петстотин ливри?

— На кръвожадния кръчмар, който от своя страна го пренаема… Значи казах хиляда и петстотин ливри.

— Само пет на сто — рече Раул, — не е много.

— Вярно. Остава ми задната част на сградата: складовете, квартирите и всяка зима наводняваните изби; всичко това се дава за двеста ливри; а градината, която е много хубава, много добре засадена, много закътана зад стените и под сянката на черковната фасада на Сен Жерве и Сен Проте — за хиляда и триста ливри.