Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Господине — каза то, — едно писмо за господин д’Артанян.

— Благодаря… Охо! — извика мускетарят.

— Почеркът на господин графа — прибави Раул.

— Да, да.

И д’Артанян разпечата писмото. Атос пишеше:

„Мили приятелю,

Току-що ме помолиха от страна на краля да ви намеря…“

— Мене? — извика д’Артанян и изпусна писмото, което падна под масата.

Раул го вдигна и продължи да чете с висок глас:

„Побързайте… Негово величество има голяма нужда да поговори с вас и ви чака в Лувър.“

— Мене? — повтори мускетарят.

— Ехе! — рече Раул.

— Охо! — отвърна д’Артанян. — Какво значи това?

Когато премина първата минута на изненадата, д’Артанян прочете още веднъж писмото на Атос.

— Чудно е, че кралят ме вика при себе си.

— Защо? — попита Раул. — Защо не предположите, господине, че кралят съжалява за такъв служител като вас?

— Охо, вие ми се подигравате, мили Раул! — отговори мускетарят, като се засмя принудено. — Ако съжаляваше за мене, кралят нямаше да ме пусне. Не, не, тук виждам нещо по-добро, или по-лошо, ако искате.

— По-лошо! Какво, господин кавалере?

— Ти си млад, доверчив, възхитителен… Как бих искал да бъда на твоето място! Да бъда на двадесет и четири години, да нямам бръчки по челото или да имам празна глава, пълна само с жени, любов или добри намерения!… О, Раул, докато не ти са се усмихвали кралете и не ти са доверявали тайните си кралиците, докато не си погребвал двама кардинали, единият тигър, другият лисица, докато не си… Но каква полза от всички тия глупости? Трябва да се разделим, Раул!

— С какъв сериозен вид ми казвате това!

— Е, тая работа не е шега… Слушай: искам да ти дам една важна поръчка.

— Слушам, скъпи господин д’Артанян.

— Съобщи на баща ти, че заминавам.

— Заминавате ли?

— Ей богу, да!… Кажи му, че съм отишъл в Англия и че живея във вилата си.

— В Англия!… А кралската заповед?

— Ти ставаш все по-наивен и по-наивен: въобразяваш си, че ще отида в Лувър и ще се предам в лапите на това короновано вълче?

— Вълче! Кралят? Но вие сте луд, господин кавалере!

— Напротив, никога не съм бил тъй умен като сега. Значи ти не знаеш какво иска да направи с мене тоя достоен син на Луи Справедливи?… Но, пусто да остане, това е политиката!… Той иска чисто и просто да ме бутне в Бастилията.

— За какво? — извика Раул, смаян от това, което чуваше.

— За какво ли? За това, което му казах някога в Блоа… Аз се разпалих тогава; той не е забравил това.

— Какво му казахте?

— Че е стиснат, лекомислен и глупак.

— Ах, боже мой!… Възможно ли е такива думи да излязат от устата ви?

— Може би не предавам точните думи, но смисълът им беше такъв.

— Но кралят можеше да ви арестува веднага!

— Ас кого? Тогава аз командувах мускетарите; трябваше сам да се заведа в затвора; никога не бих се съгласил на това; бих се противил на самия, себе си… А после заминах за Англия… д’Артанян го нямаше вече… Сега кардиналът е умрял или умира: знаят, че съм в Париж, и слагат ръка на мене.

— Значи кардиналът беше ваш покровител?

— Кардиналът ме познаваше. Знаеше за мене някои подробности, аз знаех нещичко за него: и ние се ценяхме мълчаливо… А после, като е предавал душата си на дявола, той е посъветвал Ана Австрийска да ме сложи на сигурно място. И така, върви при баща си и разкажи цялата работа. Сбогом!

— Скъпи господин д’Артанян — каза Раул, силно развълнуван, след като погледна през прозореца, — вие не можете дори да бягате.

— Защо?

— Защото долу ви чака един офицер от швейцарците.

— Е та какво?

— Той ще ви арестува.

Д’Артанян избухна в силен, неудържим смях.

— О, зная, че ще му се противите, дори ще влезете в бой с него; зная, че ще бъдете победител; но това е бунт, а вие сам сте офицер и знаете какво значи дисциплина.

— Славно момче! Как говори благородно, умно! — промърмори д’Артанян.

— Вие сте съгласен с мене, нали?

— Да. Но вместо да мина през улицата, където ме чака тоя хапльо, просто ще се измъкна през задната вратичка. В конюшнята имам кон, и то добър. Ще го накарам да пукне от умора, средствата ми позволяват това, и като сменям пукналите коне, ще пристигна в Булон в единадесет часа. Зная пътя… Кажи само едно нещо на баща си.

— Какво?

— Онова… за което той знае… се намира тук, в ръцете на Планше, освен една пета, и че…

— Но внимавайте, скъпи ми господин д’Артанян; ако избягате, ще кажат две неща.

— Какви, мили приятелю?