Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да, струва ми се, че имате памет.

— Почти толкова, колкото ваше величество.

— Тогава решавайте се по-бързо… Времето ми е скъпо. Какво правите, откак излязохте в оставка?

— Печеля пари, всемилостиви господарю.

— Жестоки думи, господин д’Артанян.

— Ваше величество ги взема в лошия смисъл, разбира се. Аз изпитвам най-дълбока почит към краля и ако бях неучтив, което може да се извини с дългия ми навик да живея в лагерите и казармите, ваше величество стои над мене толкова високо, че не може да се обижда от дума, изтръгнала се невинно от един войник.

— Действително аз зная, че сте извършили подвиг в Англия, господине. Съжалявам само, че не сдържахте обещанието си.

— Аз? — извика д’Артанян.

— Разбира се… Вие ми дадохте честна дума, че няма да служите на друг монарх, като напуснете службата ми… А вие сте служили на краля Чарлз II, когато сте уредили чудесното отвличане на господин Мънк.

— Извинете, всемилостиви господарю, аз служех на себе си.

— И успешно ли?

— Със също такъв успех, с какъвто са извършвали подвизите си пълководците през петнадесети век.

— Какво наричате успех? Богатство ли?

— Сто хиляди екю, всемилостиви господарю, които притежавам. За една седмица получих три пъти повече пари, отколкото за петдесет години.

— Сумата е хубава… Но, струва ми се, вие сте честолюбив, нали?

— Аз ли, всемилостиви господарю? Една четвърт от тая сума ми се струваше съкровище и кълна ви се, че не мисля да я увеличавам.

— А, вие искате да живеете в бездействие ли?

— Да, всемилостиви господарю.

— Да се разделите с шпагата?

— Вече се разделих с нея.

— Невъзможно, господин д’Артанян! — извика Луи решително.

— Но, всемилостиви господарю…

— Е какво?

— Защо?

— Защото аз не искам това! — каза младият крал с такъв важен и заповеднически глас, че д’Артанян трепна от изненада, дори от безпокойство.

— Ваше величество ще ми позволи ли да кажа нещо? в отговор? — попита той.

— Говорете.

— Аз взех това решение, когато бях беден и оголял.

— Добре. После?

— А сега, когато с труд си осигурих положението, ваше величество желае да ме лиши от свободата ми, желае да ме осъди на по-малко, когато съм спечелил повече.

— Кой ви позволи, господине, да предвиждате намеренията ми и да правите сметки с мене? — попита Луи с почти сърдит глас. — Кой ви каза какво ще направя аз и какво ще направите вие сам?

— Всемилостиви господарю — спокойно каза мускетарят, — доколкото виждам, сега откровеността не е на мода, не е като по-преди, когато се обяснихме в Блоа.

— Не, господине, всичко се промени.

— От все сърце поздравявам ваше величество, но…

— Но вие не вярвате на това?

— Аз не съм голям държавник, обаче, също имам верен поглед; и така, аз съвсем не виждам нещата като ваше величество. Царуването на Мазарини се свърши, но започва властвуването на финансистите. В техни ръце са парите, които навярно ваше величество не вижда често. Тежко е за човек, който се е надявал на независимост, да живее в лапите на тия гладни вълци.

В тая минута някой почука леко на вратата.

Кралят вдигна гордо глава.

— Извинете, господин д’Артанян — каза той, — това е господин Колбер с доклад, — Влезте, господин Колбер.

Д’Артанян отстъпи няколко крачки. Колбер влезе с книжа в ръката и се приближи до краля.

От само себе си се разбира, че гасконецът не пропусна случая и насочи хитрия си и втренчен поглед в новата личност, която се появяваше.

— Свърши ли следствието? — обърна се кралят към Колбер.

— Да, всемилостиви господарю.

— А какво е мнението на следователите?

— Че обвиняемите заслужават конфискация и смърт.

— Аха! — рече кралят, без да му мигне окото, като погледна скрито д’Артанян. — А вашето мнение, господин Колбер?

Колбер погледна на свой ред д’Артанян. Тоя непознат човек му пречеше да говори. Луи XIV го разбра.

— Не се безпокойте — каза той, — това е господин д’Артанян. Не познавате ли господин д’Артанян?

Тогава двамата мъже се погледнаха. Д’Артанян гледаше открито, с блестящи очи; Колбер — изпод вежди и недоверчиво. Откровеното безстрашие на единия не се хареса на другия; лукавата предпазливост на финансиста не се хареса на войника.

— А, това е господинът, който извърши славния подвиг в Англия — рече Колбер.

И се поклони леко на д’Артанян.

— А, това е господинът, който изряза среброто от нашивките на швейцарците… Похвална икономия!

И се поклони ниско.