Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Но, всемилостиви господарю… — каза д’Артанян, като опули очи.

— Ще ви бъдат ли достатъчни четири коня на държавни разноски и добавъчни суми, каквито поискате, според обстоятелствата и нуждите; или ще предпочетете да получавате кръгла сума, например четиридесет хиляди? Отговорете!

— Всемилостиви господарю, ваше величество…

— Да, вие сте изненадан, това е съвсем естествено; и аз не очаквах друго. Отговорете или ще помисля, че сте изгубили тая бързина на решенията, която винаги съм ценял у вас.

— Естествено, двадесет хиляди ливри годишно са, хубава сума, всемилостиви господарю, но…

— Никакви „но“. Да или не. Подходяща заплата ли е това?

— О, разбира се!

— Значи ще се задоволите с нея? Много добре. Впрочем за предпочитане е да ви се дават отделно извънредните разходи; вие ще се спогодите за това с Колбер. Сега да минем на най-важното.

— Но, всемилостиви господарю, аз казах на ваше? величество…

— Че искате да почивате, зная; но аз ви отговорих вече, че не искам това… Мисля, че аз съм господарят, нали?

— Да, всемилостиви господарю.

— Прекрасно! Едно време вие искахте много да станете капитан на мускетарите, а?

— Да, всемилостиви господарю.

— Е, добре, ето ви указа, подписан от мене. Слагам го в чекмеджето. В деня, когато се завърнете от една експедиция, която смятам да ви възложа, вие сам ще вземете указа от чекмеджето.

Д’Артанян се колебаеше още и стоеше с наведена глава.

Кралят продължи:

— Хайде, господине, като ви гледа човек, може да си помисли, че не знаете, че при двора на прехристиянския крал главният началник на мускетарите стои над френските маршали, а?

— Зная, всемилостиви господарю.

— Тогава може да си помисли, че не вярвате на думата ми?

— О, всемилостиви господарю, никога… Не мислете такива неща.

— Аз исках да ви докажа, че вие, такъв добър слуга, изгубихте добър господар: не съм ли отчасти господарят, който ви трябва?

— Почвам да мисля, че да, всемилостиви господарю.

— Тогава, господине, ще встъпите веднага в длъжност. Вашата рота се е разпуснала съвсем след заминаването ви: мускетарите се шляят из града и скитат по кръчмите, където се дуелират въпреки моите укази и указите на баща ми. Вие ще преустроите ротата колкото се може по-скоро.

— Слушам, всемилостиви господарю.

— Вие ще бъдете винаги при мене.

— Добре.

— Вие ще вървите с мене в армията и вашата палатка ще стои край моята.

— Щом ваше величество ме удостоява с такава служба, няма нужда да ми дава двадесет хиляди ливри, защото няма да ги заслужа.

— Аз искам да имате възможност да давате приеми; искам да можете да каните приятели на обяд; искам моят капитан на мускетарите да бъде важно лице.

— А аз не обичам намерени пари — рязко каза д’Артанян. — Аз искам спечелени пари! Ваше величество ми дава занаят на ленивец. Първият срещнат човек ще го приеме за четири хиляди ливри. Луи XIV се разсмя.

— Вие сте хитър гасконец, господин д’Артанян; вие ми изтръгвате тайната от дъното на сърцето.

— А, значи ваше величество има тайна?

— Да, господине.

— Е, добре, тогава приемам двадесетте хиляди ливри, защото ще пазя тайната, а в наше време мълчанието е безценно. Сега ваше величество ще благоволи ли да каже за какво става дума?

— Вие ще си обуете ботушите, господин д’Артанян, и ще се качите на кон.

— Веднага ли?

— След два дни.

— Чудесно, всемилостиви господарю, защото имам да уреждам някои мои работи преди заминаването, особено ако има бой.

— Може би ще има.

— Няма да се откажем от него. Но, всемилостиви господарю, вие говорехте за скъперничеството, за честолюбието, дори за сърцето на господин д’Артанян, но забравихте едно нещо.

— Какво?

— Вие не говорихте за суетата. Кога ще бъда кавалер на кралски ордени?

— Занимава ли ви това?

— Ами да. Моят приятел Атос е потънал в ленти: това ме засяга.

— Вие ще бъдете кавалер на моите ордени един месец след като вземете указа за капитан.

— Аха! — каза офицерът замислено. — След експедицията?

— Точно.

— Къде ме изпраща ваше величество?

— Познавате ли Бретан?

— Не, всемилостиви господарю.

— Имате ли там приятели?

— В Бретан? Ей богу, не!

— Толкова по-добре. Разбирате ли от фортификация?

Д’Артанян се усмихна.

— Мисля, че да, всемилостиви господарю.

— Тоест, можете ли да различите крепост от просто укрепление, каквото е позволено да строят собствениците на замъци, нашите васали?