Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Това е вярно; но за да идете в суперинтендантството, където ходят толкова много хора, вие ще се смесите с тълпата.

— Липсват ми бонове, за да ги осребря, всемилостиви господарю.

— Ето ви.

Кралят подписа боновете.

Д’Артанян ги погледна, за да види дали са съставени редовно.

— Това са пари — каза той, — а парите се четат или броят.

— Сбогом, господин д’Артанян — прибави кралят. — Надявам се, че ме разбрахте добре?

— Разбрах, че ваше величество ме изпраща в Бел Илан Мер, това е всичко.

— Защо?

— За да узная как вървят работите на господин Фуке; това е всичко.

— Добре; а ако ви заловят?

— Няма да ме заловят — възрази гасконецът смело.

— А ако ви убият? — продължи кралят.

— Това е невероятно, всемилостиви господарю.

— В първия случай вие няма да проговорите; във втория — у вас няма да намерят никакви книжа.

Д’Артанян вдигна безцеремонно рамене. Като се кланяше на краля, той си мислеше:

„Английският дъжд продължава! Да останем под капчука!“

Докато д’Артанян се завръщаше при Планше, замаян от всичко току-що случило се с него, разиграваше се една сцена от съвсем друг род, макар и не чужда на разговора, който нашият мускетар току-що беше водил с краля. Само че тая сцена ставаше извън Париж; в една къща, която суперинтендантът Фуке притежаваше в селото Сен Манде.

Министърът току-що беше пристигнал в тая лятна къща, последван от главния си секретар, който носеше грамадна чанта, пълна с книжа за преглеждане и други за подпис.

Тъй като беше вече около пет часа вечерта, господарите бяха обядвали: приготвяше се вечерята, на която бяха поканени двадесет чиновници на министъра.

Суперинтендантът не се спря: като слезе от колата, той прескочи прага на вратата, премина жилищните отделения и влезе в кабинета си, където обяви, че се затваря да работи, като забрани да го безпокоят за каквото и да е освен по заповед на краля.

Действително веднага след като даде тая заповед. Фуке се затвори и двама млади лакеи застанаха на пост пред вратата му. Тогава той закри входа с плъзгащо се по стената пано, което не позволяваше нито да се вижда, нито да се чува отвън това, което ставаше в кабинета. Тая предпазна мярка като че ли ставаше излишна, защото след това Фуке отиде право при писмената си маса, седна край нея, отвори чантата и почна да избира в грамадния куп книжа, които тя съдържаше.

Но не бяха минали и десет минути от идването на министъра и вземането на споменатите предпазни мерки, когато слухът и вниманието му бяха привлечени от редица леки равномерни чукания. Фуке вдигна глава и се ослуша.

Чуканията продължаваха. Тогава работникът стана с леко нетърпеливо движение и отиде право при едно огледало, откъдето долитаха чуканията, правени с ръка или от невидим механизъм.

Това беше голямо огледало, приковано за стената. Три съвсем еднакви огледала допълваха симетричността на помещението. Всяко от тях не се различаваше по нищо от другите.

Нямаше никакво съмнение, че тия леки равномерни чукания бяха сигнал, защото в момента, когато Фуке се приближаваше до огледалото, като се вслушваше, същите чукания се подновиха.

— Охо! — промърмори суперинтендантът учудено. — Кой ли може да бъде? Днес не очаквам никого.

И навярно в отговор на дадения сигнал той извади един позлатен гвоздей на същото огледало и го поклати три пъти.

После се върна на мястото си и седна отново с думите:

— Бога ми, нека почака!

Като потъна отново в морето от разгърнатите пред него книжа, Фуке сякаш не мислеше за нищо друго, освен за работата си. И действително той разчиташе с невероятна бързина, с поразителна яснота най-дългите книжа, най-обърканите документи, като нанасяше с перо по тях поправки и бележки; работата кипеше под ръката му; подписите, цифрите и препращанията се умножаваха, сякаш работеха десет чиновници, тоест сто пръста и десет мозъка, а не десетте пръста и едничкият ум на тоя човек.

Само от време на време погълнатият от работа Фуке вдигаше глава, за да хвърли бърз поглед на един часовник пред него.

Обикновено Фуке си възлагаше задача, при което за един час успяваше да извърши толкова, колкото друг не би извършил за цял ден; и ако нищо не му пречеше, той беше уверен, че ще изпълни задачата в срока, определен от неизтощимата му енергия. Но в разгара на кипящата му работа чуканията на намиращия се зад огледалото предмет се чуха отново: тоя път бяха по-бързи и по-настойчиви.