Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Очевидно дамата почва да губи търпение — каза Фуке. — Хайде, хайде, спокойствие!… Това трябва да е графинята; но не, графинята замина за три дни в Рамбуйе. Жената на президента тогава. О, жената на президента не би си придала такава важност; тя би позвънила смирено и след това би чакала благоволението ми. Най-ясното от всичко това е, че не мога да отгатна кой може да е, но зная добре кой не е. И тъй като не сте вие, маркизо, тъй като не може да бъдете вие, по дяволите всички други!

И той продължи работата си, без да обръща внимание на повтарящите се чукания. Обаче след четвърт час нетърпението обзе на свой ред Фуке; той завърши с трескава бързина работата, мушна книжата в чантата и хвърли един поглед на огледалото, откъдето чуканията долитаха с нарастваща настойчивост.

— Охо — каза той, — откъде идва тая пламенност? Какво се е случило? И коя е тая Ариана, която ме чака с такова нетърпение? Да видим.

Той натисна с пръст един гвоздей, успореден с тоя, който беше извадил. Веднага огледалото се отвори като крило на врата и откри доста дълбок долап, в който суперинтендантът се скри като в голям сандък. Тук натисна друга пружина, която отмести не плоча, а част от стената, като образува тесен проход; Фуке излезе през него, при което огледалото се затвори от само себе си.

Фуке слезе по една спиралообразна стълба с двадесетина стъпала и се намери в дълго подземие, постлано с плочки и осветено от незабележими бойници. Стените на това подземие бяха покрити също с плочки, а подът беше постлан с килими.

Това подземие минаваше под улицата, която отделяше къщата на Фуке от Венсенския парк. В края на подземието се виеше стълба, успоредна на първата. Фуке се изкачи по нея, натисна една пружина и влезе в долап, подобен на намиращия се в стената на кабинета му. От него той мина в една великолепно наредена стая.

Като се убеди, че огледалото се затваряше, без да остави следа, и доволен без съмнение от прегледа си, той отключи насрещната врата с малък позлатен ключ, като го завъртя три пъти, и влезе в стая, наредена с необикновен разкош. На дивана седеше жена с невиждана хубост. Тя се спусна към влизащия министър.

— Ах, боже мой! — извика Фуке, като отстъпи от учудване. — Вие… вие тук?

— Да — промърмори маркизата, — да, господине, аз съм.

— Маркизо, мила маркизо — прибави Фуке, готов да падне в краката й. — О, боже мой! Но как дойдохте тук? А аз ви накарах да чакате!

— Твърде дълго, господине… о, да, твърде дълго!

— Много съм щастлив, че чакането ви се е сторило дълго, маркизо.

— О, to ми се стори цяла вечност, господине! Аз звънях повече от двадесет пъти. Нима не чувахте?

— Маркизо, вие сте бледна… треперите.

— Питам ви: нима не чувахте, че ви викат?

— О, напротив, чувах, госпожо; но не можех да дойда. Как можех да предположа, че сте вие, след вашата суровост, след вашия отказ? Ако можех да подозирам за щастието, което ме чака, повярвайте ми, маркизо, аз бих захвърлил всичко, за да падна при краката ви, както правя в тоя момент.

Маркизата погледна около себе си.

— Сами ли сме, господине? — попита тя.

— О, да, госпожо, гарантирам ви.

— Наистина — каза маркизата тъжно.

— Вие въздишате?

— Колко тайни, колко предпазни мерки? — рече маркизата с лека горчивина. — Как се страхувате да не се досетят за вашата любов!

— Нима бихте предпочели да я излагам на показ?

— О, не, вие сте много деликатен за това — каза маркизата с усмивка.

— Хайде, хайде, маркизо, без укори, моля ви се!

— Имам ли право да ви правя укори?

— Не, за нещастие не; но кажете ми, вие, която от една година обичам без взаимност и без надежда…

— Вие се лъжете: без надежда наистина, но не без взаимност.

— О, за мене любовта има само едно доказателство и аз го чакам още.

— Аз ви го донесох, господине.

Фуке поиска да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Вие пак се излъгахте, господине. Вие трябва да приемете от мене само това, което мога да ви дам — предаността.

— А, в такъв случай вие не ме обичате: предаността е само добродетел, а любовта е страст.

— Изслушайте ме, господине, много ви се моля. Вие трябва да разберете, че само особено важна причина ме е довела тук.

— Не ме интересува причината, щом вие сте с мене, щом мога да ви говоря, да ви виждам.

— Да, имате право, най-важното е, че аз съм тук, без някой да ме види, и че мога да ви говоря.

Фуке падна на колене пред нея.

— Говорете, говорете, госпожо — каза той, — аз ви слушам.

Маркизата загледа коленичилия Фуке и в погледа на тая жена имаше необикновен израз на любов и тъга.