Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— О, мога да различа крепост от укрепление, както броня от кора на баница, всемилостиви господарю! Достатъчно ли е това?

— Да, господине. Значи вие ще заминете.

— За Бретан ли?

— да.

— Сам?

— Съвсем сам. Тоест не ще можете да вземете със себе си дори лакей.

— Смея ли да попитам ваше величество — защо?

— Защото, господине, и вие сам ще направите добре да се преобличате понякога като слуга от богат дом. Вашето лице е много познато във Франция, господин д’Артанян.

— А после, всемилостиви господарю?

— После ще се разходите по Бретан и ще разгледате грижливо укрепленията на тоя край.

— Крайбрежните?

— Също и по островите.

— А!

— Ще започнете с Бел Илан Мер.

— Който принадлежи на господин Фуке? — попита д’Артанян със сериозен глас, като вдигна към краля умните си очи.

— Струва ми се, че имате право, господине: Бел Ил принадлежи наистина на господин Фуке.

— В такъв случай ваше величество желае да узная дали Бел Ил е добре укрепен, нали?

— Да.

— Дали укрепленията са нови, или стари?

— Точно така.

— Дали случайно васалите на господин суперинтенданта са достатъчно на брой, за да образуват гарнизон?

— Точно това искам от вас, господине; вие засегнахте същината на въпроса.

— И дали не продължават да го укрепват, всемилостиви господарю?

— Вие ще се разходите по Бретан, ще разгледате и Ще изслушате всичко.

Д’Артанян си засука мустака.

— Аз ще бъда шпионин на краля? — каза той направо.

— Не, господине.

— Извинете, всемилостиви господарю, щом като ще шпионирам за сметка на ваше величество.

— Вие отивате на разузнаване, господине. Ако вървяхте начело на мускетарите ми с шпага в ръка, за да огледате някоя местност или неприятелска позиция…

При думата „неприятелска“ д’Артанян потрепера едва забележимо.

— Нима — продължи кралят — и в тоя случай бихте се сметнали за шпионин?

— Не, не! — отговори д’Артанян замислено. — Работата е съвсем друга, когато се разузнава неприятел; тогава се действува като войник… А ако укрепяват Бел Ил? — прибави той веднага.

— Ще снемете точен план на укрепленията.

— Ще ме пуснат ли да вляза?

— Това не ме интересува, това е ваша работа. Нима не чухте, че ви предоставям двадесет хиляди ливри годишно за извънредни разходи, ако ви потрябват?

— Напротив, всемилостиви господарю. Но ако не се строят укрепления?

— Ще се завърнете спокойно, без да уморявате коня си.

— Всемилостиви господарю, аз съм готов.

— Утре идете при господин суперинтенданта за първата четвъртина от заплатата, която ви определих. Познавате ли господин Фуке?

— Много малко, всемилостиви господарю; но ще се осмеля да забележа на ваше величество, че съвсем не бързам да се запозная с него.

— Извинете, господине… той ще откаже да ви дадат парите, които искам да получите, и аз очаквам тоя отказ.

— А! — рече д’Артанян. — И после, всемилостиви господарю?

— След като ви откаже, ще идете при господин Колбер. Тъкмо се чудех, имате ли добър кон?

— Отличен, всемилостиви господарю.

— Колко сте платили за него?

— Сто и петдесет пистола.

— Купувам го от вас. Ето един бон за двеста пистола.

— Но аз имам нужда от кон за това пътуване, всемилостиви господарю.

— Е, какво?

— Вие вземате моя.

— Съвсем не. Напротив, аз ви го давам. Само че сега, когато е мой, а не ваш, аз съм уверен, че няма да го щадите.

— Значи ваше величество бърза?

— Много.

— Тогава защо ще чакам два дни?

— По две причини, известни на мене.

— Това е друго. Впрочем през осемте дни конят ще навакса тия два дни; при това има и поща.

— Не, не, опасно е да се пътува с пощата, господин д’Артанян. Вървете и не забравяйте, че сте на служба при мене.

— Всемилостиви господарю, никога не съм забравял това. В колко часа други ден ще се разделя с ваше величество?

— Де живеете?

— Сега трябва да живея в Лувър.

— Не искам това. Останете в предишното си жилище, аз ще плащам за него. Вие трябва да заминете през нощта, защото никой не трябва да ви види, а ако ви видят, не трябва да знаят, че сте на служба при мене… Събирайте си устата, господине.

— Тия думи на ваше величество са излишни.

— Аз ви запитах де живеете, защото не мога да изпращам винаги за вас при граф дьо Ла Фер.

— Живея у господин Планше, бакалин, улица де Ломбар, в „Златното чукало“.

— Излизайте малко, показвайте се още по-малко и чакайте заповедите ми.

— Но трябва да отида за парите, всемилостиви господарю.