Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Финансистът мислеше да смути мускетаря; но мускетарят не остана никак длъжен на финансиста.

— Господин д’Артанян — продължи кралят, не забелязал всички тия отсенки, от които Мазарини не би пропуснал нито една, — става дума за откупчиците, които ме ограбиха. Аз заповядах да ги арестуват и сега ще подпиша смъртната им присъда.

Д’Артанян потрепера.

— Охо! — рече той.

— Какво казвате?

— Нищо, всемилостиви господарю; това не е моя работа.

Кралят държеше вече перото и се готвеше да подпише.

— Всемилостиви господарю — каза Колбер полугласно, — предупреждавам ваше величество, че един пример е необходим, но могат да изникнат известни мъчнотии при изпълнението му.

— Моля? — рече Луи XIV.

— Не забравяйте — продължи Колбер спокойно, — че да се посегне на тия хора, значи да се посегне на суперинтендантството. Двамата нещастници, двамата престъпници, за които става въпрос, са лични приятели на едно влиятелно лице; и в деня на смъртното наказание, което впрочем може да се извърши тайно в Шатле, ще изникнат безредици — това е повече от сигурно.

Луи се изчерви и се обърна към д’Артанян, който хапеше бавно мустака си със съжалителна усмивка: тя се отнасяше толкова към финансиста, колкото и към краля, който го слушаше тъй дълго.

Тогава Луи XIV грабна перото и подписа двете присъди, донесени от Колбер, с такава бързина, че ръката му затрепера.

След това погледна втренчено Колбер и му каза:

— Господин Колбер, когато занапред говорите с мене по работа, избягвайте колкото се може по-често думата „мъчнотия“ от вашите разсъждения и съвети. Що се отнася до думата „невъзможно“, никога не я произнасяйте.

Колбер се поклони, силно засрамен, че е получил такъв урок пред мускетаря; той искаше вече да излезе, но като желаеше да заглади неуспеха си, прибави:

— Забравих да доложа на ваше величество, че конфискуваните суми възлизат на пет милиона ливри.

„Това не е лошо“ — помисли си д’Артанян.

— Така че колко имам в хазната си? — попита кралят.

— Осемнадесет милиона ливри, всемилостиви господарю — отговори Колбер с поклон.

„Пусто да остане! — прошепна д’Артанян. — Чудесно!“

— Господин Колбер — каза кралят, — минете, моля ви се, по галерията, където чака господин дьо Лион, и му кажете да донесе книжата, които е приготвил… по моя заповед.

— Веднага, всемилостиви господарю. Ваше величество няма ли нужда тая вечер от мене?

— Не, господине. Сбогом! Колбер излезе.

— Да се върнем на нашата работа, господин д’Артанян — каза кралят, като че ли нищо не се е случило. — Вие виждате, че в парично отношение стана значителна промяна.

— Да, нулата се превърна в осемнадесет — весело отговори мускетарят. — Ах, ето какво трябваше на ваше величество, когато негово величество Чарлз II пристигна в Блоа! Сега двете държави нямаше да бъдат скарани; защото, трябва да си призная, и в това виждам непреодолима пречка.

— Вие сте несправедлив — възрази кралят. — Ако провидението ми беше позволило тогава да дам милион на брат ми, вие нямаше да излезете в оставка и следователно нямаше да спечелите парите си… както казахте преди малко… Но освен тая щастлива последица има и друга и скарването ми с Великобритания не трябва да ви учудва.

Един камердинер прекъсна краля и доложи за господин дьо Лион.

— Влезте, господине — каза кралят. — Вие сте точен, както подобава на добър служител. Да видим какво писмо сте написали до брат ми Чарлз II.

Д’Артанян наостри уши. — Един момент, господине — нехайно каза Луи на гасконеца. — Трябва да изпратя в Лондон съгласието си за брака на брат ми, господин херцог д’Орлеан, с лейди Анриет Стюърт.

„Той ме разби, струва ми се, по всички фронтове — промърмори д’Артанян, докато кралят подписваше писмото и отпращаше господин дьо Лион. — Но, ей богу, признавам си, че колкото повече бъда разбит, толкова повече ще бъда доволен.“

Кралят изпрати с очи господин дьо Лион, докато вратата се затвори след него; той направи дори три крачки, сякаш искаше да последва министъра си. Но след това се спря, постоя малко, обърна се към мускетаря и каза:

— Сега, господине, да свършим по-скоро нашата работа. Вие ми казвахте в Блоа, че не сте богат, нали?

— Сега съм богат, всемилостиви господарю.

— Да, но това не ме интересува; вие имате ваши пари, не мои; това не влиза в сметката ми.

— Не разбирам напълно ваше величество.

— Тогава, вместо да ви тегля думите от устата, говорете непринудено. Ще ви бъдат ли достатъчни двадесет хиляди ливри годишна заплата?