Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Първо, че сте се уплашили.

— О, кой ще посмее да каже това?

— Най-напред кралят.

— Е какво… той ще каже истината. Страх ме е.

— Второ, че сте се чувствували виновен.

— За какво?

— За престъпленията, които ще ви припишат.

— И това е вярно… Значи ти ме съветваш да отида просто в Бастилията?

— Господин граф дьо Ла Фер би ви посъветвал същото.

— Бога ми, и аз го зная това! — каза д’Артанян замислено. — Имаш право, не трябва да бягам. Но ако ме хвърлят в Бастилията?

— Ние ще ви извадим оттам — отговори Раул със спокоен и твърд глас.

— Пусто да остане! — извика д’Артанян, като го улови за ръката. — Ти каза чудесно това, Раул. Истински Атос! Е, добре, аз тръгвам! Не забравяй последните ми думи.

— Освен една пета — каза Раул.

— Да, ти си чудесно момче и искам да прибавиш нещо към поръчката ми.

— Какво?

— Ако не ме извадите от Бастилията и ако умра там… о, стават такива неща… и аз ще бъда отвратителен затворник, макар че бях сносен човек… в такъв случай давам трите пети на тебе, а четвъртата пета — на баща ти.

— Кавалере!

— Пусто да остане! Ако искате да ми четат литургии, свободни сте да го направите.

След това д’Артанян откачи от стената колана си, опаса шпагата, взе една шапка с ново перо и подаде ръка на Раул.

Младият човек се хвърли в прегръдките му.

Като влезе в бакалницата, той погледна момчетата, които ги наблюдаваха с гордост и тревога; после мушна ръка в един сандък с дребни коринтски стафиди и тръгна към офицера, който чакаше философски пред вратата на бакалницата.

— Познато лице!… Вие ли сте, господин дьо Фридиш? — весело извика мускетарят. — Ехе, ние започваме да арестуваме приятелите си, а?

— Арестуване! — прошепнаха момчетата.

— Ас зъм — каза швейцарецът. — Топър тен, косботин д’Артанян.

— Трябва ли да ви дам шпагата си? Предупреждавам ви, че тя е дълга и тежка. Оставете ми я до Лувър; аз имам много глупав вид, когато не нося шпага по улиците, а вие ще имате още по-глупав, ако тръгнете с две шпаги.

— Гралят не гасал ништо са дова — отговори швейцарецът, — сапасете си шпакада.

— Е, това е много любезно от страна на краля. Да вървим!

Господин дьо Фридиш не беше приказлив, а д’Артанян имаше да мисли много и не му беше до приказки. От бакалницата на Планше до Лувър не беше далеч; пристигнаха за десет минути. Беше се мръкнало.

Господин дьо Фридиш поиска да влезе през вратата.

— Няма смисъл да губите време — каза д’Артанян. — Минете по малката стълба.

Швейцарецът послуша съвета и въведе д’Артанян в чакалнята пред кабинета на Луи XIV.

Тук се поклони на пленника и се върна на поста си, без дума да продума.

Преди още да се запита д’Артанян защо не му взеха шпагата, вратата на кабинета се отвори и един камердинер повика:

— Господин д’Артанян!

Мускетарят зае парадната си стойка и влезе със светнали очи, спокойно лице и вирнати мустаци.

Кралят седеше край масата и пишеше.

Той не погледна, когато стъпките на мускетаря се чуха по паркета; дори не вдигна глава. Д’Артанян стигна до средата на стаята и като видя, че кралят не му обръща внимание, което беше лошо начало за предстоящото обяснение, обърна му гръб и почна да разглежда усърдно фреските на корниза и пукнатините по тавана.

Тая маневра беше придружена със следния ням монолог:

„А, ти искаш да ме унизиш, ти, когото видях съвсем малък, когото спасих като мое дете, на когото служих като на мой бог, тоест най-безкористно… Чакай, чакай, ти ще видиш какво може да направи човек, който си е подсвирквал хугенотски мелодии под носа на господин кардинала, истинския кардинал!“

В тая минута Луи XIV се обърна.

— Тук ли сте, господин д’Артанян? — попита той. Веднага д’Артанян се обърна също и отговори:

— Да, всемилостиви господарю.

— Добре; бъдете тъй добър и почакайте да направя сбора.

Д’Артанян не отвърна нищо; само се поклони.

„Това е доста учтиво — помисли си той. — Против това не мога да кажа нищо.“

Луи драсна силно и хвърли разгневено перото.

„Добре, сърди се, за да се предразположиш — помисли си мускетарят, — така и мен ще насърчиш да говоря: и без това, когато приказвахме в Блоа, аз не изказах всичко.“

Луи стана, прекара ръка по челото си, после се спря пред д’Артанян и го погледна властно, но благосклонно.

„Какво иска от мене? — помисли си мускетарят. — Хайде, нека свършва!“

— Господине — каза кралят, — вие знаете без съмнение, че господин кардиналът умря, нали?