Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Какво?

— Че господин Колбер ви мрази.

— Мене! — извика Фуке. — О, боже мой, откъде идвате, маркизо? Мене всички ме мразят, а и Колбер като другите.

— Колбер ви мрази повече от другите.

— Повече… съгласен съм.

— Той е честолюбив.

— Кой не е, маркизо?

— Да, но неговото честолюбие няма граници.

— Виждам и това, щом е пожелал да стане мой заместник при госпожа Ванел.

— И е постигнал целта си. Внимавайте.

— Вие искате да кажете, че той има желанието от интендант да стане суперинтендант?

— Не е ли изниквал вече такъв страх у вас?

— Охо! — рече Фуке. — Да ме замести при госпожа Ванел бива; но при краля — това е съвсем друго. Франция не се купува тъй лесно, както жената на някакъв чиновник.

— Е, господине, всичко се купува: ако не със злато, с интриги.

— Вие знаете добре, че не е така, маркизо, вие, на която предлагах милиони.

— Вместо тия милиони, Фуке, трябваше да ми предложите истинска, чиста, безгранична любов: тогава бих приела. Добре виждате, че всичко се купува, ако не по един, по друг начин.

— Значи, според вас, господин Колбер се пазари вече за суперинтендантското ми място? Хайде, хайде, маркизо, успокойте се, той не е още достатъчно богат, за да го купи.

— Но ако ви го открадне?

— А, това е друго нещо. За нещастие, преди да стигне до мене, тоест до главното укрепление, той трябва да разруши предните окопи, а аз съм страшно добре укрепен, маркизо.

— А това, което наричате предни окопи, са вашите привърженици и вашите приятели, нали?

— Именно.

— Господин д’Еймери спада ли към вашите привърженици?

— Да.

— Господин Лиодо спада ли към вашите приятели?

— Разбира се.

— А господин дьо Ванен?

— Е, с господин дьо Ванен могат да правят каквото си искат, но…

— Но…

— Но да не пипат другите.

— Е, добре, ако не искате да пипат господа д’Еймери и Лиодо, време е да вземете мерки.

— Какво ги заплашва?

— Искате ли да ме изслушате сега?

— Както винаги, маркизо.

— Без да ме прекъсвате?

— Говорете.

— Е, добре, тая сутрин Маргюрит изпрати за мене.

— А!

— Да.

— И какво ви поиска?

— „Аз не смея да се видя лично с господин Фуке“ — ми каза тя.

— Хайде де, защо? Нима си мисли, че бих почнал да я укорявам? Горката, тя се лъже много, боже мой!

— „Вижте се с него и му кажете да се пази от господин дьо Колбер.“

— Как, тя ме предупреждава да се пазя от любовника й?

— Казах ви, че тя все още ви обича.

— По-нататък, маркизо?

— „Господин дьо Колбер — прибави тя — дойде преди два часа да ми съобщи, че е станал интендант.“

— Казах ви вече, маркизо, че господин дьо Колбер ще бъде още повече в ръцете ми.

— Да, но това още не е всичко. Както знаете, Маргюрит дружи с госпожа д’Еймери и госпожа Лиодо.

— Да.

— Е, добре, господин дьо Колбер я разпитвал много за богатството на тия двама господа и доколко са ви предани.

— О, що се отнася до тия двамата, аз отговарям за тях. Те няма да ми изменят дори ако това им струва живота.

— Слушайте по-нататък. Докато бил у нея господин Колбер, госпожа Ванел била принудена да излезе за малко, за да приеме някого. Останал сам, господин Колбер, който не обича да седи без работа, извадил молив от джоба си и започнал да нахвърля бележки на намерената върху масата хартия.

— За Еймери и Лиодо?

— Именно.

— Любопитен съм да узная какви са тия бележки.

— Аз ви ги донесох.

— Нима госпожа Ванел ги е взела от Колбер и ми ги изпраща?

— Не, но случайно, като по чудо, в ръцете й попаднало копие от тия бележки.

— Как така?

— Слушайте. Казах ви, че Колбер намерил хартия на масата.

— Да.

— Че извадил молив от джоба си.

— Да.

— Че писал на тая хартия.

— Да.

— Е, добре, моливът му бил много твърд, така че от написаното на горния лист се получил отпечатък на долния.

— После?

— Колбер откъснал първия лист и не обърнал внимание на долния. А при това на него можело да се прочете всичко, което било написано на първия: госпожа Ванел го прочела и изпратила за мене.

— А!

— После, след като се убеди, че съм ви предана приятелка, тя ми даде листа и ми откри тайната на тая къща.

— А де е тоя лист? — попита Фуке, в сърцето на когото се промъкна известна тревога.

— Ето го, господине, четете — каза маркизата. Фуке прочете:

Имена на откупчиците, които трябва да бъдат осъдени от съдебната палата: д’Еймери, приятел на г-н Ф.; Лиодо, приятел на г-н Ф.; дьо Ванен, индеф.

— Д’Еймери! Лиодо! — извика Фуке, като прочете повторно тия редове.