Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Приятели на г-н Ф. — посочи с пръст маркизата.

— Но какво означават тия думи: „които трябва да бъдат осъдени от съдебната палата“?

— Ех, струва ми се, че е ясно. Впрочем вие не сте стигнали до края. Четете, четете!

Фуке продължи:

„Първите двама на смърт а третият — да бъде уволнен заедно с господа д’Отеман и дьо Ла Валет, имуществата на които ще бъдат само конфискувани“.

— Боже мой! — извика Фуке. — На смърт, на смърт, Лиодо и д’Еймери! Но дори ако съдебната палата ги осъди на смърт, кралят няма да утвърди присъдата, а без подписа на краля не се изпълнява смъртна присъда.

— Но кралят е направил господин Колбер интендант.

— Ах, да! — извика Фуке, сякаш за първи път забеляза разтворилата се пред него бездна. — Невъзможно, невъзможно! А кой е попълнил с молив следите, оставени от господин Колбер?

— Аз. Страхувах се да не се изличат.

— О, ще узная всичко!

— Нищо няма да узнаете, господине. Вие презирате твърде много неприятеля си за това.

— Простете ми, мила маркизо, простете ми. Да, господин дьо Колбер е мой неприятел, вярвам го; да, господин дьо Колбер е опасен човек, признавам го. Но аз имам още много време. А тъй като вие сте тук, тъй като вие ми доказахте своята преданост, зад която виждам любов, тъй като сме сами най-после…

— Аз дойдох, за да ви спася, господин Фуке, а не за да се погубя — каза маркизата, като стана. — И така, пазете се…

— Наистина, маркизо, вие се плашите прекалено и ако тоя страх не е предлог…

— Господин Колбер е човек с твърд характер! Пазете се!

Фуке стана на свой ред от мястото си.

— А аз? — попита той.

— Вие? Вие сте само благороден човек. Пазете се!

— И така?

— Аз направих това, което трябваше да направя с риск да погубя доброто си име, приятелю мой. Сбогом!

— Не сбогом, а довиждане!

— Може би — рече маркизата.

И като му подаде ръка за целувка, тя тръгна така решително към вратата, че Фуке не посмя да й прегради пътя.

А Фуке пое с наведена глава и помрачено чело обратния път през подземието, което съединяваше двете му къщи.

Фуке мина бързо през подземието и натисна пружината на огледалото. Когато се намери в кабинета си, той чу, че някой блъска по вратата и един добре познат глас викаше:

— Отворете, монсеньор, моля ви се, отворете! Фуке приведе бързо в ред всичко, което можеше да издаде вълнението и отсъствието му; разхвърля книжата по писмената маса, взе едно перо в ръка и попита през вратата, за да спечели време:

— Кой е там?

— Какво? Монсеньорът не ме ли познава? — отговори гласът.

„Напротив — каза си Фуке, — напротив, приятелю, чудесно те познавам.“

И запита високо:

— Вие ли сте, Гурвил?

— Разбира се, аз съм, монсеньор.

Фуке стана, погледна се за последен път в огледалото, отвори вратата и пусна приятеля си.

— Ах, монсеньор, монсеньор! — каза Гурвил. — Каква жестокост!

— Защо?

— От четвърт час ви моля да отворите, а вие не ми отговаряте дори.

— Веднъж завинаги запомнете, че не искам да ме безпокоят, когато работя. Макар че вие правите изключение, Гурвил, все пак искам заповедта ми да бъде спазвана по отношение на другите.

— В тая минута, монсеньор, аз съм готов да разбия. Да съборя, да издъня всички заповеди, врати, мандали и стени.

— Охо! Значи се е случило нещо много важно? — попита Фуке.

— О, да, монсеньор! — отговори Гурвил.

— А какво се е случило? — продължи Фуке, леко обезпокоен от вълнението на най-близкия си довереник.

— Основана е тайна съдебна палата, монсеньор.

— Зная. Но събира ли се вече тя, Гурвил?

— Не само се събира, но е издала и присъда… мо, сеньор.

— Присъда! — каза суперинтендантът с трепет в гласа и бледина на лицето, които не можа да скрие. Присъда! И срещу кого?

— Срещу двама ваши приятели.

— Лиодо и д’Еймери, нали?

— Да, монсеньор.

— На какво са осъдени?

— На смърт.

— На смърт?! О, вие се лъжете, Гурвил! Това е невъзможно.

— Ето препис от присъдата, която кралят трябва да подпише днес, ако не я е вече подписал.

Фуке грабна жадно хартията, прочете я и я върна на Гурвил.

— Кралят няма да подпише — каза той. Гурвил поклати глава.

— Монсеньор, господин Колбер е смел съветник. Пазете се от него!

— Пак господин Колбер! — извика Фуке. — Хайде де, от два-три дни това име дразни непрекъснато слуха ми! Прекалено голямо значение се дава на това нищожество, Гурвил. Нека господин Колбер се появи, ще го гледам; нека вдигне глава, ще го смажа; но вие разбирате, че трябва да има на какво да се спре погледът ми, трябва да има на какво да стъпи кракът ми.