Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да, господин кардинал, да, всемилостива господарке — отговори Луи XIV, като скъса дарението, което Мазарини все още не се осмеляваше да вземе. — Да, аз унищожавам акта, защото разорява цяло семейство. Богатството, спечелено от негово високопреосвещенство на служба при мене, е негово, а не мое.

— Но, всемилостиви господарю — възрази Ана Австрийска, — ваше величество помисли ли, че в хазната си няма и десет хиляди екю?

— Всемилостива господарке, с това дело започвам царуването си и, надявам се, че го започнах добре.

— Ах, всемилостиви господарю, вие имате право! — извика Мазарини. — Това, което току-що направихте, е наистина велико, наистина великодушно.

И загледа едно по едно пръснатите по леглото му късчета от акта, за да се увери, че беше скъсан оригиналът, а не копието.

Най-после е намери късчето с подписа си, пусна го и едва не припаднал, се отпусна на възглавницата.

Ана Австрийска не можа да скрие съжалението си и вдигна ръце и очи към небето.

— Ах, всемилостиви господарю! — извика Мазарини. Ах, всемилостиви господарю, вие ще бъдете благославян! Боже мой! Вие ще бъдете обичан от цялото ми семейство!… Per Baccho! 27 27 Per Baccho! (итал.) — Дявол, да го вземе. — Б. пр. Ако някога някой от моите роднини ви даде повод за неудоволствие, смръщете вежди — и аз ще изляза веднага от гроба си.

Тая палячовщина не направи такова впечатление, каквото очакваше Мазарини. Мислите на Луи преминаха на други, по-важни въпроси. А Ана Австрийска, не можейки да понася великодушието на сина си и лицемерието на кардинала, без да се отдаде на бушуващия в нея гняв, стана и излезе от стаята, без да се грижи много, че ще издаде чувствата си.

Мазарини отгатна всичко; уплашен, че Луи XIV може да промени решението си, той почна да вика, за да отвлече вниманието на друга страна. Така по-късно постъпи Скапен в забележителната комедия, за която мрачният и заядлив Боало се осмели да нападне Молиер.

Обаче постепенно виковете намаляха и когато Ана Австрийска излезе от стаята, напълно затихнаха.

— Господин кардинал, не желаете ли сега да ми препоръчате още нещо? — попита кралят.

— Всемилостиви господарю — отговори Мазарини, — вие сте вече олицетворение на мъдростта, олицетворение на благоразумието; не говоря за вашето великодушие: сегашната ви постъпка надминава всичко, което са извършили най-великодушните древни и съвременни хора.

Кралят прие студено тая похвала.

— И така — каза той, — вие се ограничавате само с благодарност, господине, а вашата опитност, много по-известна от моята мъдрост, моето благоразумие и моето великодушие, не ви ли подсказва да ми дадете приятелски съвет, които ще ми бъде полезен някога?

Мазарини помисли малко.

— Вие току-що направихте много нещо за мене, тоест за моето семейство, всемилостиви господарю — каза той.

— Да не говорим за това — отвърна кралят.

— Е, добре — продължи Мазарини, — аз искам да ви дам нещо в замяна на тия четиридесет милиона, от които се отказахте с такова кралско величие.

Луи XIV се поизправи на стола си, което показваше, че всички тия ласкателства са му неприятни.

— Искам — каза Мазарини — да ви дам един съвет; да, съвет, и то съвет, който е по-скъпоценен от тия четиридесет милиона.

— Господин кардинал! — прекъсна го Луи XIV.

— Всемилостиви господарю, изслушайте тоя съвет.

— Слушам.

— Приближете се, всемилостиви господарю, защото отслабвам… По-близо, всемилостиви господарю, по-близо!

Кралят се наведе над леглото на умиращия.

— Всемилостиви господарю — каза Мазарини тъй тихо, сякаш гробно дихание долетя до напрегнатия слух на краля, — всемилостиви господарю, никога не вземайте пръв министър.

Луи се изправи учуден. Съветът беше изповед. Тая искрена изповед на Мазарини беше наистина съкровище. Наследството, завещано от кардинала на младия крал, се състоеше само от седем думи; но тия седем думи, както каза Мазарини, струваха четиридесет милиона.

Луи остана смаян за миг. А Мазарини имаше такъв вид, като че ли беше казал нещо най-обикновено.

— Сега освен вашето семейство никого ли не ще ми препоръчате, господин Мазарини? — попита младият крал.

Зад завесите на кревата се чу леко драскане. Мазарини разбра.

— Да, да! — извика той живо. — Да, всемилостиви господарю! Ще ви препоръчам един умен човек, честен човек, ловък човек.

— Кажете името му, господин кардинал.

— Неговото име ви е още почти неизвестно, всемилостиви господарю: той е господин Колбер, моят интендант. О, опитайте го! — прибави Мазарини натъртено. — Всичко, което ми е предсказвал, се е сбъдвало; той има верен поглед и никога не се е лъгал нито за нещата, нито за хората, което е още по-чудно. Всемилостиви господарю, аз ви дължа много, но мисля, че се разплащам с вас, като ви давам господин Колбер.