Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Крал!… Крал само по име, а не в действителност!… Ти си призрак, празен призрак!… Безжизнена статуя, на която се кланят само ласкателите! Кога ще вдигнеш кадифената си ръка и ще свиеш копринените си пръсти? Кога ще отвориш за друго нещо, а не само за въздишка или за усмивка устата си, осъдена на тъпата неподвижност на мраморните статуи в галерията ти?

Като прекара ръка по челото си и поиска да се освежи, той се приближи до прозореца и видя няколко конници, които приказваха помежду си, и група плахо любопитни хора. Конниците бяха отряд от нощната стража; групата беше от бедната класа на народа, тия, за които един крал е винаги нещо любопитно, като носорог, крокодил или змия.

Той се плесна по челото и извика:

— Френски крал! Каква титла! Френски народ! Каква маса хора! И ето аз се връщам в моя Лувър, конете ми, едва разпрегнати, още изпускат пара, а колко любопитство възбудих? Едва двадесет души ме гледат… Двадесет… какво казвам? Няма и двадесет, които да проявяват любопитство към френския крал, няма дори десет войници, които Да пазят двореца ми: войници, народ, пазачи — всичко е в Пале Роял. Защо, боже мой? Аз, кралят, нямам ли правото да изисквам това?

— Защото в Пале Роял е всичкото злато, тоест цялото могъщество на тоя, който иска да господствува — каза в отговор един глас, който долетя иззад завесата на вратата.

Луи се обърна бързо, като позна гласа на Ана Австрийска. Кралят потрепера и се приближи до майка си.

— Надявам се — рече той, — че ваше величество не сте обърнали внимание на празните декламации, предизвикани от самотата и отегчението, които са присъщи на кралете дори с най-щастлив характер.

— Аз обърнах внимание само на едно, сине мой: вие се оплаквахте.

— Аз? Ни най-малко! — възрази Луи XIV. — Не, уверявам ви! Вие се лъжете, всемилостива господарке.

— А какво правехте, всемилостиви господарю?

— Стори ми се, че стоя под пръчката на моя учител и развивам дадена тема.

— Сине мой — подзе Ана Австрийска и поклати глава, — вие грешите, че не вярвате на думите ми вие грешите, че изобщо ми нямате доверие. Ще дойде ден, и то скоро може би, когато ще ви бъде необходимо да си спомните тая аксиома: „Златото е всемогъщието и само тия са истински крале, които са всемогъщи“.

— Обаче — забеляза кралят — вашето намерение не е да порицавате богаташите на тоя век, нали?

— Не, не, всемилостиви господарю! — възрази Ана Австрийска живо. — Тия, които са богати сега, при вашето царуване, са богати, защото вие сте пожелали това и аз не им се сърдя и не им завиждам; навярно те са служили добре на ваше величество, щом ваше величество им е позволил да се наградят сами. Ето какво исках да кажа с тия думи, за които, струва ми се, ме укорявате.

— Недай боже, всемилостива господарке, да укорявам някога в нещо моята майка!

— Впрочем — продължи Ана Австрийска — всевишният дава земните блага само временно; като противодействие на почестите и богатството всевишният изпраща страдание, болест, смърт. И никой — прибави тя с тъжна усмивка, която показваше, че прилага на себе си печалното правило, — никой не отнася богатството и величието си в гроба. Ето защо младите жънат това, което са посели за тях старите.

Луи слушаше с нарастващо внимание тия думи, които Ана Австрийска казваше очевидно за негово утешение.

— Всемилостива господарке — рече той, като гледаше втренчено майка си, — струва ми се, че вие искате Да кажете още нещо.

— Не, нищо, сине мой. Но вие забелязахте тая вечер, че господин кардиналът е много болен, нали?

Луи погледна майка си, като търсеше вълнение в гласа и, скръб по лицето й. Лицето на Ана Австрийска изглеждаше леко разстроено, но по-скоро от лични причини… Може би това разстройство се дължеше на рака, който започваше да гризе гърдите й.

— Да, да, всемилостива господарке — каза кралят, — господин дьо Мазарини е много болен.

— И това ще бъде голяма загуба за кралството, ако господ повика негово високопреосвещенство. Нали и вие сте на същото мнение, сине мой? — попита Ана Австрийска?

— Да, наистина, всемилостива господарке, това ще бъде голяма загуба за кралството — отговори Луи и се изчерви. — Но, струва ми се, опасността не е толкова голяма, а и господин кардиналът е още млад.

Кралят едва изговори това, когато камердинерът приповдигна завесата на вратата и застана на прага с хартия в ръка, като чакаше кралят да го запита.

— Какво има? — попита Луи.

— Писмо от господин Мазарини.