Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да върна всичко? Вие не мислите… Казвате същото, което каза изповедникът.

— Но ако върнете само една част, тоест частта на негово величество, монсеньор, това е съпроводено с опасности. Ваше високопреосвещенство е много изкусен политик, за да не знае, че сега кралят няма в хазната си и сто и петдесет хиляди ливри налични пари.

— Това не е моя работа — каза Мазарини тържествуващ, — а на господин суперинтенданта Фуке; през последните месеци ви давах да проверите всичките му сметки…

Колбер сви устни само като се спомена името Фуке.

— Негово величество — рече той през зъби — има само тия пари, които му събира господин Фуке; вашите пари, монсеньор, ще бъдат лакомо късче за него.

— Но най-после аз не съм суперинтендант на кралските финанси: аз си имам своя хазна… Разбира се, готов съм, за щастието на краля… да му завещая нещо… но не мога да ощетявам семейството си…

— Да му завещаете нещо… това ще ви обезчести и ще оскърби краля. Да завещаете една част на негово величество значи да признаете, че сте се съмнявали в законността на придобиването й.

— Господин Колбер!…

— Аз мислех, че ваше високопреосвещенство ми правеше честта да ми иска съвет.

— Да, но вие не знаете главните подробности на въпроса.

— Зная всичко, монсеньор; ето вече десет години как преглеждам всички стълбици от цифри, които се пишат във Франция, и ако с мъка съм ги набил в главата си, сега те стоят, там тъй здраво забити, че мога да кажи наизуст, цифра по цифра, колко пари се харчат от Марсилия до Шербург, като се почне от ведомството на господин Льотелие, който е умерен, и се свърши с тайните Дребни щедрости на господин Фуке, който е разточителен.

— Значи вие искате да хвърля всичките си пари в хазната на краля! — подигравателно извика Мазарини, у когото в същото време подаграта изтръгна няколко тежки въздишки. — Разбира се, кралят няма да ме укори за нищо, но ще се подиграва с мене, като яде милионите ми, и ще бъде напълно прав.

— Ваше високопреосвещенство не ме разбра. Аз съвсем не съм искал кралят да харчи парите ви.

— Но струва ми се, че вие казвате ясно това, като ме съветвате да му ги дам.

— Ах! — възрази Колбер. — Ваше високопреосвещенство е толкова погълнат от болестта си, че съвсем губи предвид характера на негово величество Луи XIV.

— Какво значи това?

— Характерът му — ако смея да се изразя така — прилича на характера, който преди малко монсеньорът изповяда пред театинеца.

— Кажете смело: това е?…

— Гордостта. Извинете, монсеньор, исках да кажа високомерието. Кралете нямат гордост: това е човешка страст.

— Да, гордостта, имате право. После?…

— Е, добре, монсеньор, щом имам право, на ваше високопреосвещенство остава само да дадете всичките си пари на краля, и то веднага.

— Но защо? — попита Мазарини силно озадачен.

— Защото кралят няма да приеме всичко.

— О, един млад човек, който няма пари и е разяждан от честолюбие.

— Съгласен съм.

— Един млад човек, който желае смъртта ми.

— Монсеньор…

— За да ме наследи, Колбер; да, той желае смъртта ми, за да ме наследи. Е, трябва да бъда голям глупак! Аз бих му помогнал!

— Така трябва. Ако дарението е написано в известна форма, той ще откаже.

— Хайде де!

— Положително. Един млад човек, който не е направил нищо, който изгаря от нетърпение да се прочуе, който изгаря от нетърпение да царува сам, няма да вземе нищо готово: той ще поиска да строи сам. Тоя крал, монсеньор, няма да се задоволи с Пале Роял, който господин дьо Ришельо му остави в наследство, нито с двореца Мазарини, който построихте с такова великолепие, нито с Лувър, където са живели прадедите му, нито със Сен Жермен, където се е родил. Той ще отритне всичко, което не произлиза от него. Предсказвам това.

— И вие твърдите със сигурност, че ако дам моите четиридесет милиона на краля…

— Твърдя със сигурност, че той ще откаже, ако му кажете някои неща.

— А какво именно?

— Аз ще ги напиша, ако монсеньорът пожелае да ми ги продиктува.

— Но каква полза ще имам от това?

— Огромна. Ще престанат да обвиняват несправедливо ваше високопреосвещенство в скъперничество, в което памфлетистите укоряваха най-блестящия ум на нашия век.

— Имаш право, Колбер, имаш право; иди от мое име при краля и му занеси завещанието ми.

— Тоест дарението, монсеньор.

— А ако приеме?

— Тогава на вашето семейство ще останат тринадесет милиона, а това е хубава сума.

— Но в такъв случай ти ще бъдеш или предател, или глупак.