Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

И той показа измършавелите си ръце и крака, изсушени от треската.

— Че сте се родили в рибарско семейство, в това не виждам нищо лошо… — забеляза театинецът. — Та и свети Петър е бил рибар и е станал върховен глава на църквата, а вие, монсеньор, сте само кардинал. По-нататък, ако обичате!

— Още повече, че исках да хвърля в Бастилията някой си Буне, авиньонски свещеник, който искаше да обнародва генеалогия на Casa Mazarini, толкова прекрасна…

— Че никой не би й повярвал, нали? — прибави театинецът. — О, ако действувах в тоя дух, преподобни отче, тогава грехът щеше да бъде много тежък… грях на гордостта… друг грях.

— То е било излишък на ум, а за такива заблуди никой никога не може да бъде укорен. По-нататък, по-нататък!

— Бях стигнал до гордостта… Знаете ли, преподобни отче, ще се помъча да разделя всичко по смъртни грехове.

— Обичам хубавите подреждания.

— Много се радвам. Трябва да ви кажа, че през 1630 година… Уви! Тридесет и една година оттогава…

— Вие сте били на двадесет и девет години, монсеньор.

— Пламенна възраст. Аз си давах вид на войник и в Казал се хвърлях в престрелките, за да покажа, че яздя на кон не по-зле от всеки офицер. Наистина аз донесох мир на испанците и французите. Това изкупва донякъде моя грях.

— Съвсем не виждам грях в желанието на някого да покаже, че умее да язди — каза театинецът. — Това е много хубаво и прави чест на расото ни. Като християнин, хваля постъпката ви, че сте спрели проливането на кръв; като монах, гордея се с храбростта, проявена от един мой другар.

Мазарини кимна скромно с глава.

— Да — рече той, — но последиците…

— Какви последици?

— Е, тоя проклет грях — гордостта, има безкрайни корени… Откак се хвърлих между двете армии, откак помирисах барута й обходих фронта, почнах да гледам малко съжалително пълководците.

— А!

— Ето го злото!… И оттогава не можах да намеря нито един поносим.

— Истината е — каза театинецът, — че пълководците ни не бяха на нужната висота.

— О! — извика Мазарини. — Ние имахме господин принца… Аз го измъчих много!

— Той не е за оплакване, спечели доста слава и доста пари.

— Съгласен съм за господин принца. А господин дьо Бофор например… когото накарах толкова да страда във Венсенската кула?

— Да, но той беше бунтовник и държавната сигурност изискваше да го принесете в жертва… По-нататък!

— Струва ми се, че изчерпах гордостта. Има един друг грях, който дори ме е страх да наименувам…

— Аз ще го наименувам… Говорете.

— Много голям грях, преподобни отче.

— Ще видим, монсеньор.

— Вие сигурно сте чули да се говори, че съм имал известни връзки… с нейно величество кралицата майка… Злите езици…

— Злите езици, монсеньор, са глупави… За благото на държавата и в интерес на младия крал не трябваше ли да живеете в пълно съгласие с кралицата? По-нататък, по-нататък!

— Уверявам ви — каза Мазарини, — че сваляте страшна тежест от гърдите ми.

— Всичко това са дреболии… Говорете за сериозни неща.

— Честолюбието, преподобни отче…

— То е причина за всички велики деяния, монсеньор.

— Дори домогването до папската корона?…

— Да бъде човек папа, значи да бъде пръв от християните… Защо да не сте имали това желание?

— Писаха, че за тая цел съм продал Камбре на испанците.

— Може би вие сам сте писали памфлети и не сте преследвали строго памфлетистите?

— Тогава, преподобни отче, аз дишам свободно. Сега остават само леките провинения.

— Говорете.

— Страстта към играта.

— Това е малко светско, но званието ви е принуждавало да давате приеми.

— Обичах да печеля…

— Никой не играе, за да губи.

— Играех малко нечестно…

— Използували сте предимствата си. По-нататък!

— Ако е така, преподобни отче, на съвестта ми не остана вече абсолютно нищо. Дайте ми опрощение на греховете и душата ми, когато бог я повика, ще може да излети безпрепятствено до трона му.

Театинецът не помръдна нито ръце, нито устни.

— Какво чакате, преподобни отче? — попита Мазарини.

— Чакам края.

— Края на какво?

— На изповедта, монсеньор.

— Но аз свърших.

— О, не! Ваше високопреосвещенство греши.

— Струва ми се, не.

— Спомнете си добре.

— Спомних си всичко, което можах.

— Тогава аз ще помогна на паметта ви.

— Да видим.

Театинецът се покашля няколко пъти.

— Вие не ми казахте нищо за скъперничеството, друг смъртен грях, нито за тия милиони — каза той.

— Какви милиони, преподобни отче?