Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Монсеньорът, вярвам, не предполага, че аз съм се решил да се произнеса съвсем сам за такова скъпоценно съществуване като неговото — отговори Гено. — Аз свиквах вече най-добрите лекари и практици на Франция и Европа… те бяха дванадесет души.

— И какво казаха?

— Казаха, че ваше високопреосвещенство е повален от неизлечима болест; подписаната от тях консултация е в чантата ми. Ако ваше високопреосвещенство желае да се запознае с нея, той ще види колко неизлечима болест открихме. Първо…

— Не, не! — извика Мазарини, като отблъсна хартията. — Не, Гено, предавам се, предавам се!

И дълбоко мълчание, през което кардиналът мислеше и събираше сили, последва тая бурна сцена.

— Има и друго средство — промърмори Мазарини, — билкарите, шарлатаните. В моята родина болните, изоставени от лекарите, прибягват до помощта на шарлатаните, които десет пъти убиват, но сто пъти спасяват.

— Нима ваше високопреосвещенство не забеляза, че през последния месец смених десет пъти лекарствата му?

— Да… И какво?

— Какво ли? Пръснах петдесет хиляди ливри, за да купя тайните на всички тия обесници; други няма, а и пари нямам. Вие не сте излекуван, а без моето изкуство щяхте да умрете отдавна.

— Свършено — прошепна кардиналът, — свършено! Той хвърли мрачен поглед на своите богатства около себе си.

— Трябва да се разделя с всичко това! — въздъхна той. — Аз съм мъртъв, Гено, аз съм мъртъв!

— О, още не, монсеньор! — отвърна лекарят. Мазарини го улови за ръката.

— След колко време? — попита той, като погледна с ококорени очи безстрастното лице на лекаря.

— Монсеньор, никога не се казва това.

— На обикновените хора може би, но на мене… на мене, на когото всяка минута струва съкровище, може. Кажи ми, Гено!

— Не, не, монсеньор.

— Кажи, искам това. О, дай ми един месец и за всеки от тия тридесет дни ще ти платя по сто хиляди ливри.

— Монсеньор — отговори Гено с твърд глас, — бог ви дава дните по милост, а не аз. Бог ви дава не повече от петнадесет дни.

Кардиналът въздъхна тежко, падна отново на възглавницата и прошепна:

— Благодаря, Гено, благодаря! Лекарят се приготви да си върви.

Умиращият се надигна отново и очите му заблестяха.

— На никого нито дума! — каза той. — Нито дума!

— Монсеньор, от два месеца зная тая тайна: вие виждате, че я запазих добре.

— Вървете, Гено, ще се погрижа за вас. Вървете и кажете на Бриен да ми изпрати чиновника, който се казва господин Колбер. Вървете!

Колбер не беше далеч. През цялата вечер той не излизаше от съседния коридор, приказваше с Бернуен, с Бриен и с обикновената ловкост на придворните обсъждаше новините, които като въздушни мехури по водата се открояваха по повърхността на всяко събитие. Време е вече да нарисуваме с няколко думи един от най-интересните портрети на тоя век и да го нарисуваме също така вярно, както можаха да го изобразят съвременните му художници. Колбер беше човек, на когото историкът и моралистът имат еднакво право.

Той беше с тринадесет години по-стар от Луи XIV, бъдещия му господар.

Той беше среден на ръст, по-скоро слаб, отколкото пълен, с хлътнали очи, плоско лице, с твърда, черна и рядка коса, което, както разказват тогавашните биографи, го принудило да носи шапчица от младини. Погледът му беше строг, дори груб. Присъща му беше особена суровост, която у подчинените му минаваше за гордост, а у началниците му — за престорена добродетел; и високомерие във всичко, дори когато беше сам и се оглеждаше в огледало. Ето отличителните черти на тоя човек.

В нравствено отношение хвалеха майсторството му Да смята и изобретателността му да извлича полза дори от най-безплодните предмети.

Колбер беше изнамерил средство да накара комендантите на граничните крепости да хранят гарнизоните без заплащане от правителството: те трябваше да се задоволяват с контрибуции. Такова скъпоценно качество даде на господин кардинала Мазарини идеята да замести току-що умрелия си интендант Жубер с господин Колбер, който така майсторски окастряше порционите.

Колбер си пробиваше полека-лека път при двора въпреки незнатния си произход: дядо му беше търговец на вина; баща му също продаваше вина, сетне почна да продава сукна, а най-после копринени платове.

Колбер, когото готвеха за търговец, служеше у един лионски търговец; след това той го напусна, отиде в Париж и постъпи в кантората на господин Битерн, прокурор в Шатле. Тук той се научи на изкуството да оправя сметки и на още по-мъчното изкуство да ги обърква.