Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Писмото беше от Мънк.

— Е, какво? — извика Атос с лек укор, когато д’Артанян прочете, писмото на Мънк.

— Какво ли? — повтори д’Артанян, почервенял от удоволствие и малко от срам, задето толкова беше избързал да обвини краля и Мънк. — Проста учтивост… която не ги задължава с нищо, наистина… но все пак е учтивост.

— Никак не ми се вярваше, че младият крал е неблагодарник — каза Атос.

— Ами настоящето му е още много близо до миналото му — възрази д’Артанян. — Но все пак досега всичко оправдаваше мнението ми.

— Съгласен съм, мили приятелю, съгласен съм. А, ето че лицето ви пак просветна! Не можете да си представите колко съм щастлив!

— И така, гледайте — рече д’Артанян, — Чарлз II приема господин Мънк в девет часа; мене ще приеме в десет часа. Това е голяма аудиенция, от тия, които в Лувър наричаме ръсене с придворна светена вода. Хайде, мили приятелю, хайде да отидем и нас да поръсят!

Атос не отговори нищо и двамата тръгнаха с бързи стъпки към двореца Сейнт Джеймс, около който се трупаше още тълпата, за да види по стъклата на прозорците сенките на придворните и силуета на краля. Осем часът беше, когато двамата приятели заеха места в галерията, пълна с придворни и просители. Всеки погледна крадешката тия прости, чуждестранни костюми, тия две благородни, изразителни и решителни лица. От своя страна Атос и д’Артанян измериха с поглед цялото това събрание и се заловиха отново да си приказват.

Изведнъж в края на галерията се чу силен шум: влизаше генерал Мънк, а след него вървяха над двадесет офицери, които търсеха усмивките му. До вчера той беше господар на Англия и затова предполагаха, че човек, който е възстановил Стюъртите, ще има голяма власт в ръцете си.

— Господа — каза Мънк, като се обърна назад, — моля ви, не забравяйте, че вече не представлявам нищо. Неотдавна командувах главната армия на републиката; а тая армия принадлежи на краля и аз ще предам в ръцете му цялата власт, от която се ползувах вчера.

Силна изненада се изписа по лицата на всички; кръгът от ласкатели и просители около Мънк започна да редее и постепенно се сля с тълпата. Мънк се приготви да чака краля, както чакаха всички други. Д’Артанян не можа да се въздържи да не забележи това на граф дьо Ла Фер, който се намръщи. Внезапно вратата на кабинета на Чарлз се отвори и се появи младият крал, предшествуван от двама придворни.

— Добър вечер, господа — каза той. — Тук ли е генерал Мънк?

— Тук съм, всемилостиви господарю — отговори старият генерал.

Чарлз се приближи бързо до него и го улови най-сърдечно за ръцете.

— Генерале — каза кралят високо. — току-що подписах указ за вас. Вие сте херцог Албимарл и аз искам никой да не бъде равен на вас по мощност и богатство тук, където с изключение на благородния Монтроз никой не е бил равен на вас по вярност, храброст и талант. Господа, херцогът е назначен за главнокомандуващ на нашите сухопътни и морски войски: поздравете го, ако обичате, с тая титла.

Докато всички се трупаха около генерала, който приемаше поздравленията с обикновеното си безстрастие, д’Артанян каза на Атос:

— Като си помислиш, че това херцогство, това командуване на сухопътните и морски войски, с една дума, всичките тия величия лежеха в сандък, дълъг шест стъпки, а широк три!…

— Приятелю — възрази Атос, — много по-внушителни величия се побират в сандъци, които са още по-малки и от които не може да се излезе.

Изведнъж Мънк забеляза двамата благородници, които стояха настрана и чакаха тълпата да се разреди. Той отиде веднага при тях, така че ги завари в разгара на философските размисли.

— Вие говорехте за мене — каза той усмихнато.

— Милорд — отговори Атос, — ние говорехме и за бога.

Мънк се замисли за миг, а после каза весело:

— Господа, да поговорим и за краля, ако обичате, защото, струва ми се, определена ви е аудиенция при негово величество.

— В девет часа — каза Атос.

— В десет часа — каза д’Артанян.

— Да влезем веднага в кабинета — продължи Мънк, като покани с ръка двамата си другари да вървят пред него; но нито единият, нито другият се съгласи с това.

Докато се разменяха тия чисто френски учтивости, кралят се завърна отново посред галерията.

— О, ето моите французи! — каза той с безгрижна веселост, която беше оцеляла въпреки всички страдания и премеждия. — Французите, моята утеха!

Атос и д’Артанян се поклониха.

— Херцог, заведете тия господа в работния ми кабинет. Ей сега ще дойда, господа — прибави кралят на френски.