Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

По пътя Атос и д’Артанян говориха малко, защото ако бяха говорили, щяха да си кажат много неща. Атос мислеше, че ако заговори, ще изкаже по тоя начин радостта си, която ще оскърби приятеля му. А д’Артанян се страхуваше от своя страна, че ако заговори, в думите му ще проличи горчивина, която ще смути Атос. Това беше своеобразно съперничество на мълчание между радостта и лошото настроение. Д’Артанян не можа да се сдържи и поиска да си почеше езика.

— Помните ли, Атос — каза той, — онова място в мемоарите на д’Обинье, където тоя предан слуга, гасконец като мене, беден като мене — и едва не казах храбър като мене — разказва за прекаленото скъперничество на Анри IV? Баща ми казваше винаги, спомням си това, че господин д’Обинье е лъжец. Но все пак вижте как цялата низходяща линия на великия Анри прилича на него в това отношение!

— Моля ви се, д’Артанян, френските крале скъперници? — извика Атос. — Вие сте луд, приятелю мой!

— О, вие не признавате никога недостатъци в другите, защото сам сте съвършен. Но всъщност Анри IV беше скъперник. Луи XIII, синът му, беше също скъперник; ние знаем нещо за това, нали? У Гастон тоя порок се разви до немай-къде; затова го мразеха всички околни. Анриет, горката, беше скъперница по принуда: тя не ядеше всеки ден и не топлеше стаите си всяка зима; и даде пример на сина си Чарлз II, внук на великия Анри IV, който е скъперник като майка си и като дядо си. Какво, добре ли изложих родословието на скъперниците?

— Д’Артанян, приятелю мой — извика Атос, — вие сте много строг към тая порода орли, която се казва Бурбони.

— А, забравих най-добрия… другия внук на беарнеца, Луи XIV, бившия ми господар. Но надявам се, че той е скъперник: той не поиска да даде назаем един милион на брат си Чарлз! Добре! Виждам, че почвате да се сърдите. За щастие ето ни край къщата ми или по-скоро край къщата на моя приятел господин Мънк.

— Мили д’Артанян, вие не ме сърдите, а опечалявате; жестоко е наистина да видиш човек не в положението, на което той има право по заслугите си; но струва ми се, мили приятелю, че вашето име блести не по-малко от най-знаменитите имена във военното дело и в дипломацията. Кажете ми дали Люиновци, Белгардовци и Басомпиеровци са заслужили като нас богатството и почестите; вие имате право, хиляди пъти право, приятелю мой.

Д’Артанян въздъхна и поведе приятеля си в къщата на генерал Мънк.

— Позволете — каза той, — ще оставя кесията си у дома; ако в тълпата ловките лондонски крадци, които се славят дори в Париж, ми задигнат остатъка от нещастните ни екюта, не ще мога да се върна вече във Франция. Впрочем весел заминах от Франция, а още по-весел се завръщам там, защото всичките ми някогашни предубеждения към Англия възкръснаха, придружени от много други.

Атос не отговори нищо.

— И така значи, мили приятелю — каза му д’Артанян, — една минута, и ще дойда с вас. Зная, че бързате да отидете там да получите наградите си, но вярвайте ми, й аз бързам не по-малко от вас да се наслаждавам на вашата радост, макар и отдалече… Почакайте ме. Д’Артанян преминаваше вече вестибюла, когато един човек, полулакей-полувойник, който изпълняваше у Мънк длъжността портиер и пазач, спря нашия мускетар и му каза на английски:

— Извинете, милорд д’Артанян!

— Това пък какво е? Дали и генералът не ме отпраща?… Само това ми липсваше — да бъда изгонен от него!

Тия думи, казани на френски, не трогнаха ни най-малко тоя, за когото се отнасяха, защото портиерът говореше само английски, смесен с най-груб шотландски, Но те поразиха Атос, защото думите на д’Артанян сякаш започваха да се оправдават.

Англичанинът подаде едно писмо на д’Артанян и рече:

— From the general 17 17 From the general (англ.) — От генерала. — Б. пр. .

— Да, така е, дава ми път — каза гасконецът. — Да чета ли писмото, Атос?

— Вие сигурно се лъжете — отговори Атос. — Или на тоя свят няма честни хора освен вие и аз.

Д’Артанян вдигна рамене и разпечата писмото, а невъзмутимият англичанин приближи до него голям фенер, при светлината на който нашият мускетар можеше да чете.

— Е, какво ви е? — попита Атос, като видя, че лицето на четеца се промени.

— Ето, четете сам!

Атос взе писмото и прочете:

„Господин д’Артанян,

Кралят съжалява дълбоко, че не сте дошли със свитата му в Сейнт Пол. Негово величество каза, че сте му липсвали, както липсвахте и на мене, драги капитане. Има само едно средство да се поправи всичко това. Негово величество ме чака в девет часа в двореца Сейнт Джеймз. Желаете ли да бъдете там по същото време с мене? Негово величество ви определя тоя час за аудиенция.“