Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Наистина, Джек, наша грешка е, струва ми се, че тъй дълго време отсъствувахме от една страна, където толкова ни обичат.

Шествието беше великолепно. Чудното време благоприятствуваше за тържествеността. Чарлз стана като по-преди млад, като по-преди весел; изглеждаше преобразен; сърцата му се усмихваха като слънцето.

В тая шумна тълпа от ласкатели и обожатели, които сякаш бяха забравили, че са водили на ешафода в Уайтхол бащата на новия крал, един човек, облечен като лейтенант на мускетари, гледаше с лека насмешка ту народа, който ревеше от възторг, ту Чарлз II, който се преструваше на трогнат и се кланяше — особено на жените: техните букети падаха под краката на коня му.

— Колко хубав занаят е да бъдеш крал! — си казваше тоя човек, който толкова се беше загледал и толкова се беше замислил, че се спря насред пътя, когато шествието минаваше. — Наистина ето един крал, обсипан със злато и диаманти като Соломон, изпъстрен с цветя като пролетна поляна; той ще гребе с шепи от огромната хазна, в която неговите поданици, сега много верни, а по-преди много неверни, са му събрали купища злато. Сега просто го затрупват с букети, а ако се беше явил преди два месеца, щяха да го обсипят с толкова гюллета и куршуми, с колкото цветя го обсипват сега. Положително от значение е да си се родил знатен — не искам с това да обидя незнатните, които, както твърдят, не отдават значение на това, какви са се родили.

Шествието продължаваше да минава; заедно с краля се отдалечиха и възторжените викове по посока на двореца; но блъсканицата не намаляваше за нашия офицер.

— Пусто да остане! — продължаваше нашият философ. — Всички тия хора ме настъпват по краката и почти не ме поглеждат или по-скоро не ме смятат за нищо, защото са англичани, а аз съм французин. Ако запитат всички тия хора: „Какво е д’Артанян?“, те ще отговорят: „Nescio vos“. Ho ако им кажат: „Ето кралят минава! Ето господин Мънк минава!“, те ще си раздерат гърлото да викат: „Да живее кралят! Да живее господин Мънк!“ Все пак — продължаваше той, като изпращаше с присъщия му лукав и понякога горд поглед отдалечаващата се тълпа, — все пак помислете малко, добри хора, какво е извършил вашият крал Чарлз, какво е извършил господин Мънк и после си спомнете какво е извършил горкият непознат, наричан д’Артанян. Наистина вие не знаете какво е извършил, защото той е непознат, а това ви пречи може би да разсъждавате. Но хайде де, какво значение има това! То не пречи на Чарлз II да бъде велик крал, макар че прекара дванадесет години в заточение, а на господин Мънк да бъде велик пълководец, макар че извърши пътешествие до Холандия в сандък. И така, щом е общопризнато, че единият е велик крал, а другият — велик пълководец, да викаме: „Hurrah for the king Charles II! Hurrah for the captain Monck!“ 15 15 Hurrah for the king Charles III Hurrah for the captain Monckt (англ.) — Ура за краля. Чарлз II! Ура за пълководеца Мънк. — Б. пр.

И гласът му се сля с хилядите гласове на зрителите, дори ги заглуши за минута. За да изтъкне повече своята преданост, той си свали шапката и я размаха. Някой го улови за ръката точно по средата на излиятелния му лоялизъм (така се наричаше през 1660 година това, което днес се нарича роялизъм).

— Атос! — извика д’Артанян. — Вие тук? И двамата приятели се прегърнаха.

— Вие тук — продължи мускетарят — и като се намирате тук, не сте сред всички придворни, мили графе? Какво! Вие, героят на празника, вие не яздите от лявата страна на негово величество реставрирания крал, както господин Мънк язди от дясната му страна! Наистина, съвсем не разбирам нито вашия характер, нито характера на принца, който ви е толкова задължен.

— Вие се шегувате, мили д’Артанян — отговори Атос. — Никога ли няма да се отучите от тоя лош навик?

— С една дума, не сте в свитата, а?

— Не съм в свитата, защото не поисках да бъда в нея.

— А защо не поискахте?

— Защото не съм нито пратеник, нито посланик, нито представител на френския крал и не е редно да се показвам така при друг крал, който не е мой господар.

— Пусто да остане! Вие се показвахте при покойния крал, баща му.

— Това е друго нещо, приятелю: онзи беше на път да умре.

— И все пак това, което направихте за тоя…

— Направих го, защото трябваше да го направя. Вие знаете обаче, че не обичам излагането на показ. Нека кралят Чарлз II, който няма вече нужда от мене, да ме остави сега на мира и в сянка — това е всичко, което искам от него.

Д’Артанян въздъхна.

— Какво ви е? — попита Атос. — Сякаш това щастливо завръщане на краля в Лондон ви опечалява, приятелю мой, вие, който направихте за негово величество поне толкова, колкото и аз.