Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Освен това си спомниха за добрите лондонски обеди, за изобилието от малцова бира и херес, с които гражданите гощаваха своите приятели, войниците. Войниците на Ламберт гледаха с ужас черния походен хляб, мътната вода на Туийд, прекалено солена за пиене, прекалено безсолна за готвене, и си казваха: „Няма ли да бъдем по-добре на другата страна? Месото в Лондон не се ли пече за Мънк?“

Оттогава в армията на Ламберт се заговори само за бягство. Войниците се оставяха да бъдат увличани от силата на принципите, които, като дисциплината, са необходима връзка, за да има цяло тяло, съставено с някаква цел. Мънк защищаваше парламента, Ламберт го нападаше. Мънк желаеше толкова да поддържа парламента, колкото и Ламберт, но той го написа на знамената си, така че всички от противната партия бяха принудени да напишат върху своите: „Бунт“, което звучеше лошо в пуританските уши. И така, войниците идваха от Ламберт при Мънк, както грешниците идват от Ваал при бога.

Мънк си направи сметката: ако на ден има по хиляда дезертьори, Ламберт ще се задържи двадесет дни. Но при падането тежестта и бързината се увеличават непрекъснато: първия ден имаше сто бегълци, втория — петстотин, третия — хиляда. Мънк мислеше вече, че е достигната средната величина. Но от хиляда числото на бегълците скочи на две, после на четири и след една седмица Ламберт, почувствувал, че не може да влезе вече в сражение, ако му предложат да се бие, реши благоразумно да вдигне през нощта лагера си, за да се завърне в Лондон и да изпревари Мънк, като си състави отново силна армия от остатъците на военната партия.

Но Мънк, свободен и необезпокояван от нищо, тръгна като победител право към Лондон, като увеличаваше армията си с всички хора, които сами не знаеха ясно към коя партия принадлежат. Той разположи лагера си в Бърнет, тоест на четири левги от столицата; парламентът го носеше на ръце, защото мислеше, че е намерил в него покровител; народът го чакаше — искаше знаменитият пълководец да се обрисува, за да го прецени. Сам д’Артанян не можеше да каже нищо за тактиката му. Той наблюдаваше и се възхищаваше. Мънк не можеше да влезе в Лондон с взето решение, без да предизвика там гражданска война. Той реши да изчака.

Внезапно въпреки общото очакване Мънк изгони военната партия от Лондон, настани се в старата част на града всред гражданите по заповед на парламента; после, в момент, когато гражданите викаха срещу Мънк, когато дори войниците обвиняваха началника си, Мънк, напълно уверен, че мнозинството е на негова страна, обяви на „парламентчето“, че трябва да се откаже от правата си, да вдигне обсадата и да отстъпи мястото си на правителство, което нямаше да се шегува. Мънк оповести тая декларация, опрян на петдесет хиляди шпаги, към които същата вечер с безумно радостни „ура“ се присъединиха петстотинте хиляди жители на славния град Лондон.

Най-после, когато след тържеството си и шумните си пиршества по улиците народът търсеше с очи на кого да предаде властта, изведнъж узнаха, че от Хага е тръгнал един кораб, на който се намира Чарлз II и богатството му.

— Господа — каза Мънк на офицерите си, — аз отивам да посрещна законния крал. Който ме обича, да ме последва!

Бурни викове от възторг посрещнаха тия думи. Като ги чу, д’Артанян потрепера от удоволствие.

— Пусто да остане! — каза той на Мънк. — Това е смело, господине.

— Вие ще ме придружите, нали? — попита Мънк.

— Не ще и дума, генерале! Но кажете ми, моля ви се, какво написахте с Атос, тоест с господин граф дьо Ла Фер… помните… в деня на нашето пристигане?

— Аз нямам тайни от вас — отговори Мънк. — Написах само тия думи: „Всемилостиви господарю, чакам ваше величество след шест седмици в Дувър“.

— А, тогава няма да кажа, че това е смело — рече д’Артанян. — Ще кажа, че е добре изиграно. Смел ход!

— Вие ги разбирате тия работи — отвърна Мънк. Това беше единственото загатване на генерала за пътешествието му в Холандия.

Английският крал влезе с голяма тържественост в Дувър, после в Лондон. Той повика братята си; доведе майка си и сестра си. Англия беше толкова дълго време предоставена сама на себе си, тоест на тиранията, посредствеността и безразсъдството, че завръщането на краля Чарлз II, впрочем познат на англичаните само като син на човека, на когото бяха отсекли главата, беше празник за трите съединени кралства. Ето защо всички тия благопожелания, всички тия възторжени викове, които придружаваха завръщането му, поразиха така младия крал, че той се наведе към ухото на Джек Йоркски, по-малкия си брат, и му каза: