Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

И шпагата му блесна извън ножницата. Мънк го спря и сам се спря, а след това каза със звучен глас:

— Хей, какво става тук? Дигби, защо е тоя пожар? Защо са тия викове?

— Генералът! — извика Дигби и изпусна шпагата.

— Генералът! — повториха войниците.

— Е, какво чудно има тук? — рече Мънк със спокоен глас.

После, когато всички млъкнаха, той запита:

— Кой запали къщата? Войниците наведоха глави.

— Какво, аз питам и не ми се отговаря! — завика Мънк. — Какво, аз укорявам и никой не се оправдава! И пожарът продължава, струва ми се, а?

Веднага двадесетте души се спуснаха за кофи, делви, бъчви и се заловиха да гасят пожара също тъй усърдно, както минута преди това го разпалваха. Но преди всички д’Артанян постави стълба до стената на къщата, като викаше:

— Атос! Аз съм, аз, д’Артанян! Не ме убивайте, мили приятелю!

И след няколко минути стискаше графа в прегръдките си.

През това време Гримо с обикновеното си хладнокръвие разрушаваше укреплението в долния етаж и след като отвори вратата, застана спокойно на прага със скръстени ръце. Само като чу гласа на д’Артанян, изпусна възклицание от изненада.

Щом угасиха огъня, смутените войници се приближиха до генерала. Дигби вървеше начело.

— Генерале, простете ни — каза той. — Ние извършихме всичко това от любов към ваша светлост, мислехме, че сте изчезнали.

— Вие сте луди, господа. Изчезнал! Нима такъв човек като мене изчезва? Да не би случайно да не ми е позволено да отсъствувам, ако намеря за добре, без да ви предупредя? Да не би случайно да ме вземате за обикновен гражданин? Нима един благородник, мой приятел, мой гост, трябва да бъде обсаден, сгащен, заплашен със смърт, защото върху него е паднало подозрение? Какво означава тая дума „подозрение“? Бог да ме убие, ако не разстрелям всички, които тоя честен благородник не е изпратил на оня свят!

— Генерале — жално каза Дигби, — ние бяхме двадесет и осем души: осем загинаха.

— Позволявам на господин граф дьо Ла Фер да присъедини към тия осем и останалите двадесет — рече Мънк.

И подаде ръка на Атос.

— Идете всички в лагера — каза Мънк. — Господин Дигби, вие ще бъдете един месец под арест.

— Генерале…

— Това ще ви научи, господине, да действувате Друг път само по мои заповеди.

— Заповяда ми лейтенантът, генерале.

— Лейтенантът не може да ви дава такива заповеди и тогава той ще отиде под арест на ваше място, ако действително ви е заповядал да изгорите тоя благородник.

— Той не заповяда това, генерале; той заповяда да го заведем в лагера; но господин графът не искаше да ни последва.

— Аз не исках да ограбят къщата ми — каза Атос, като погледна многозначително Мънк.

— И добре сте направили… В лагера, ви казах! Войниците се отдалечиха с наведени глави.

— Сега, когато сме сами — рече Мънк на Атос, — бъдете тъй добър да ми кажете, господине, защо упорствувахте да останете тук? Вашата фелука е толкова близо…

— Чаках ви, генерале — отговори Атос. — Нали ваша светлост ми определи среща след една седмица?

Един красноречив поглед на д’Артанян показа на Мънк, че тия двама тъй храбри и тъй честни мъже не се бяха сговорили да го отвлекат. Той знаеше вече това.

— Господине — се обърна Мънк към д’Артанян, — вие имахте пълно право. Бъдете тъй добър и ме оставете да поприказвам една минута с господин граф дьо Ла Фер.

Д’Артанян се възползува от случая и отиде да се поздрави с Гримо.

Мънк поиска позволение от Атос да влезе в стаята му. Тя беше още пълна с дим и изпочупени предмети. Повече от петдесет куршума бяха минали през прозореца и бяха обезобразили стените. Вътре се намери маса, мастилница и всичко необходимо за писане. Мънк взе перо, написа само един ред, подписа се, сгъна хартията, запечата писмото с пръстена си, връчи посланието на Атос и му каза:

— Господине, занесете, ако обичате, това писмо на краля Чарлз II и заминете още сега, ако нищо не ви задържа тук.

— А буренцата? — попита Атос.

— Рибарите, които ме доведоха, ще ви помогнат да ги пренесете на фелуката. Ако е възможно, заминете след един час.

— Добре, генерале — рече Атос.

— Господин д’Артанян! — извика Мънк от прозореца.

Д’Артанян се качи бързо.

— Прегърнете приятеля си и се сбогувайте с него, господине, защото той се завръща в Холандия.

— В Холандия! — се провикна д’Артанян. — А аз?

— Вие сте свободен да го последвате, господине, но аз ви моля много да останете — каза Мънк. — Ще ми откажете ли?