Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Господин д’Артанян — каза кралят, като улови ръката на мускетаря, — повярвайте ми, вие ме задължихте повече, отколкото ако ми бяхте спечелили победа, защото вие ми открихте един непознат приятел, на когото вечно ще бъда благодарен и когото ще обичам винаги.

Кралят му стисна сърдечно ръката, поклони се на Мънк и прибави:

— И един неприятел, когото занапред ще ценя както трябва.

В очите на пуританина блесна светкавица, но само една и лицето му, осветено за миг от нея, придоби отново мрачното си безстрастие.

— И така, господин д’Артанян — продължи Чарлз, — ето какво щеше да се случи: господин граф дьо Ла Фер, когото познавате, замина за Нюкасъл…

— Атос! — извика д’Артанян.

— Да, това е прякорът му, струва ми се. Значи граф дьо Ла Фер замина за Нюкасъл и може би щеше да склони генерала на някаква конференция с мене или с някои от моите привърженици, ако вие насила не се бяхте намесили в преговорите.

— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Значи той е влизал в лагера същата вечер, когато аз се промъквах там с моите рибари…

Едва забележимо намръщване на Мънк показа на д’Артанян, че не се беше излъгал.

— Да, да — промърмори той, — стори ми се, че виждам неговата фигура, че чувам неговия глас. Ай, да ме вземе дяволът! О, всемилостиви господарю, простете ми, аз мислех, че нареждам добре работите.

— Тук няма нищо лошо, господине — отговори кралят, — освен това, че генералът ме обвинява в поставянето на клопка, за което съвсем не съм виновен. Не, генерале, не с такова оръжие смятах да си служа срещу вас; скоро ще видите това. А дотогава, когато ви давам честната си дума на благородник, вярвайте ми, господине, вярвайте ми. Сега, господин д’Артанян, позволете да ви кажа една дума.

— Слушам на колене, всемилостиви господарю.

— Вие сте ми предан, нали?

— Ваше величество видя. Извънредно предан.

— Добре. Една дума е достатъчна от човек като вас. Впрочем при думата винаги има и дела. Генерале, моля да ме последвате. Елате с нас, господин д’Артанян.

Доста учуден, д’Артанян се приготви да се подчини. Чарлз II излезе, Мънк го последва, д’Артанян последва Мънк. Чарлз тръгна по пътя, по който беше дошъл при него д’Артанян, и скоро свежият морски вятър облъхна лицата на тримата нощни пътешественици. Чарлз отвори една малка вратичка и на петдесет крачки след нея те се намериха отново на дюните, срещу океана, който беше престанал да се надига и почиваше край брега като уморено чудовище.

Чарлз II вървеше замислен, с наведена глава и мушнал ръка под мантията си. Мънк го следваше свободен, но не съвсем спокоен. Д’Артанян вървеше отзад с ръка върху дръжката на шпагата си.

— Де е лодката, която ви е докарала, господа? — запита Чарлз мускетаря.

— Там долу, всемилостиви господарю; седем души и един офицер ме чакат в нея.

— А, да, виждам! Лодката е изтеглена на пясъка; но вие сигурно не сте дошли с нея от Нюкасъл?

— О, не, всемилостиви господарю! Аз наех на своя сметка една фелука, която хвърли котва на топовен изстрел от дюните. С нея извършихме пътуването.

— Господине — каза кралят на Мънк, — вие сте свободен.

Колкото и твърда воля да имаше, Мънк не можа да задържи едно възклицание. Кралят кимна утвърдително с глава и продължи:

— Ние ще събудим един рибар от селото, който ще спусне лодката си в морето още тая нощ и ще ви заведе, където му заповядате. Господин д’Артанян, когото виждате, ще придружи ваша светлост. Поверявам господин д’Артанян на вашата чест, господин Мънк.

Мънк измърмори от изненада, а д’Артанян въздъхна дълбоко. Кралят сякаш не забеляза това и почука по Дървената решетеста ограда, която заобикаляше къщурката на първия рибар, живеещ в дюните.

— Хей, Кейзер! — извика той. — Ставай!

— Кой ме вика? — попита рибарят.

— Аз, Чарлз, кралят.

— Ах, милорд! — извика Кейзер, като ставаше съвсем облечен от платното, в което спеше като в хамак. — С какво мога да ви услужа?

— Кейзер — каза Чарлз, — ти ще отплуваш веднага. Ето тоя пътник наема лодката ти и ще ти плати добре; обслужи го добре.

И кралят отстъпи няколко крачки, за да може Мънк да говори свободно с рибаря.

— Искам да се прехвърля в Англия — каза Мънк, който говореше толкова холандски, колкото за да се разбере.

— Веднага — отговори рибарят, — ей сегичка, ако искате.

— Дълго ли ще се стягаш за път? — попита Мънк.

— По-малко от половин час, ваша светлост. В тоя момент най-големият ми син се готви за отплуване, защото трябва да заминем на лов за риба в три часа сутринта.