Той отряза връзките, които стягаха ръцете на генерала. Мънк стана и седна с вид на човек, който чака смъртта.
Тогава д’Артанян отвори вратата в кабинета на Чарлз и му каза:
— Всемилостиви господарю, ето вашия неприятел, господин Мънк; аз си бях обещал да ви направя тая услуга. Тая работа се свърши, сега дайте заповедите си… Господин Мънк — прибави той, като се обърна към пленника, — вие сте пред негово величество крал Чарлз II, върховен господар на Великобритания.
Мънк вдигна към младия принц студено-стоическия си поглед и каза:
— Аз не познавам никакъв крал на Великобритания; аз не познавам дори тук никого, който да бъде достоен да носи името благородник, защото в името на Чарлз II един пратеник, когото взех за честен човек, ми постави безчестна клопка. Аз паднах в нея, толкова по-зле за мене. Сега вие, изкусителят — каза той на краля, — и вие, изпълнителят — каза той на д’Артанян, — запомнете това, което ще ви кажа: във ваша власт е тялото ми, вие можете да го убиете, дори ви съветвам да направите това, защото никога няма да завладеете душата ми, нито волята ми. А сега не чакайте от мене нито дума, защото от тая минута няма да отворя повече уста дори за да викам. Казах.
Той изрече тия думи с дивата и непобедима решителност на най-закоравял пуританин. Д’Артанян погледна пленника си като човек, който знае цената на всяка дума и който определя тая цена по тона, с който е казана.
— Наистина — съвсем тихо каза той на краля — генералът е решителен човек; в продължение на два дни той не поиска да вземе хапка хляб, нито да глътне капка вино. Но тъй като от тая минута ваше величество решава участта му, аз си умивам ръцете, както е казал Пилат.
Прав, бледен и примирен със съдбата, Мънк чакаше с втренчен поглед и скръстени ръце. Д’Артанян се обърна към него.
— Вие разбирате чудесно — каза му той, — че изразите ви, много хубави впрочем, не могат да задоволят никого, нито дори вас самия. Негово величество искаше да приказва с вас, вие се отказвахте от свиждане. Защо сега, когато сте лице срещу лице, когато към това ви принуди сила, независеща от вашата воля, защо ни принуждавате към сурови мерки, които смятам за безполезни и безсмислени? Говорете, дявол да го вземе! Кажете поне едно не!
Мънк дума не продума, Мънк не извърна поглед, Мънк си поглаждаше мустаците със загрижен вид, който предвещаваше, че работите ще се объркат.
През това време Чарлз II беше изпаднал в дълбок размисъл. За първи път той се срещаше с Мънк, тоест с тоя човек, когото толкова желаеше да види; и с дълбок поглед, който бог е дал на орлите и на кралете, той измери бездната на сърцето му.
Виждаше, че Мънк е решил по-скоро да умре, отколкото та говори; тук нямаше нищо необикновено от страна на такъв забележителен човек, на когото беше нанесена страшна рана. В същия миг Чарлз II взе едно от тия решения, за които обикновените хора залагат живота си, генералите — цялото си щастие, а кралете — кралствата си.
— Господине — каза той на Мънк, — в известно отношение вие имате пълно право. И така, аз не искам от вас да ми отговорите, а да ме изслушате.
Настъпи минутно мълчание: кралят гледаше Мънк, който оставаше безстрастен.
— Преди малко вие ми отправихте горчив укор, господине — каза кралят. — Казахте, че един от моите пратеници отишъл в Нюкасъл да ви постави клопка и това между другото няма да бъде разбрано от господин д’Артанян, когото, виждате и на когото впрочем дължа искрена благодарност за великодушната му, за героичната му преданост.
Д’Артанян се поклони почтително. На Мънк и окото не трепна.
— Господин д’Артанян — забележете, господин Мънк, аз не ви казвам това, за да се извинявам, — господин д’Артанян е отишъл в Англия по собствена подбуда, без корист, без заповед, без надежда, като истински благородник, какъвто е, за да направи услуга на един нещастен крал и за да прибави още един красив подвиг към многото извършени от него славни деяния.
Д’Артанян се изчерви малко и се покашля, за да скрие смущението си. Мънк не се помръдна.
— Вие не вярвате на думите ми, господин Мънк, нали? — продължи кралят. — Разбирам го това: такива доказателства за преданост са толкова редки, че е позволено да не им се вярва.
— Господинът не би бил прав, ако не ви вярва, всемилостиви господарю — извика д’Артанян, — защото ваше величество каза сега самата истина, такава истина, че навярно аз съм постъпил зле, като съм заловил генерала, защото това е неприятно на всички без изключение. В действителност, ако това е така, аз съм в отчаяние.
Читать дальше