Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Щом почувствуваха дъното, от лодката изскочи само един човек, след като даде къса заповед с глас, който показва навика да заповядва. В резултат на тая заповед няколко мускета заблестяха веднага при слабата светлина на морето, това огледало на небето, и продълговатата бала, за която говорихме вече и която сигурно съдържаше някакъв контрабанден предмет, беше пренесена на сушата с безкрайни предпазни мерки. Веднага човекът, който слезе пръв на брега, затича диагонално към селото Шевенинген, като се насочи към най-близкия край на гората. Тук той потърси къщата, която ние видяхме вече между дърветата и нарекохме временно жилище, много скромно жилище на тъй наречения — от учтивост — крал на Англия.

И тук, както навсякъде, всички спяха; само едно голямо куче от породата на тия, които шевенингеноките; рибари впрягат в колички, за да закарат рибата си в’ Хага, започна да лае страшно, щом пред прозорците се чуха стъпките на непознатия. Пристигналият не само не се уплаши от кучето, но дори му се зарадва много, защото гласът му не беше може би достатъчен, за да събуди хората в къщата, а с такъв сериозен помощник! гласът му ставаше почти безполезен. И така, непознатият зачака силният и непрекъснат лай да си изиграе ролята и тогава се реши да извика. Като чу гласа му, кучето се разлая толкова силно, че веднага отвътре се зачу друг глас, който почна да го успокоява. После, когато кучето престана да лае, тоя едновременно слаб, немощен и учтив глас попита:

— Какво желаете?

— Искам да видя негово величество краля Чарлз II — отговори непознатият.

— Защо?

— Искам да говоря с него.

— Кой сте вие?

— А, пусто опустяло! Вие ме питате много; аз не обичам да разговарям през вратите.

— Кажете само името си.

— Още повече не обичам да казвам името си под открито небе; впрочем бъдете спокоен, няма да изям кучето ви и моля бога и то да бъде така сдържано към мене.

— Вие носите известия може би, нали, господине? — продължи гласът, търпелив и обичащ да разпитва, като че ли беше старешки.

— Да, донесох известия, и още какви! Каквито навярно не очаквате! Ще отворите ли, моля ви се, а?

— Господине — продължи старецът, — заклевам ви, кажете ми по чест и съвест, заслужават ли известията да будим краля?

— За бога, драги господине, отворете по-скоро; кълна ви се, вие няма да съжалявате за сторения от вас труд. Аз струвам толкова злато, колкото тежа, честна дума!

— Господине, все пак не мога да отворя, докато не ми кажете името си.

— Значи трябва?

— Такава е заповедта на господаря ми, господине.

— Е, добре, ще ви кажа името си… Но предупреждавам ви, че няма да разберете нищо от него.

— Няма значение, все пак кажете го.

— Е, добре… Аз съм кавалерът д’Артанян.

— Ах, боже мой! — извика старецът от другата страна на вратата. — Господин д’Артанян! Какво щастие! Минаваше ми през ума, че познавам тоя глас.

— Охо, тук познават моя глас! — рече д’Артанян. — Това е много ласкателно.

— Да, да, познават го — отговори старецът, като отваряше вратата, — и ето ви доказателството.

И с тия думи той го въведе.

При светлината на фенера в ръката му д’Артанян позна упорития си събеседник.

— А, пусто да остане! — извика той. — Пари! Трябваше да се досетя веднага.

— Да, да, аз съм, Пари, драги господин д’Артанян Колко се радвам, че ви виждам пак!

— Добре казахте: колко се радвам! — рече д’Артанян, като стискаше ръцете на стареца. — Хайде, вие ще доложите на краля, нали?

— Но кралят спи, драги господине.

— Пусто да остане! Събудете го и той няма да ви се кара, задето сте го обезпокоили… Уверявам ви.

— Вие идвате от страна на графа, нали?

— От какъв граф?

— От граф дьо Ла Фер.

— От страна на Атос? Бога ми, не! Идвам от своя страна. Хайде, бързо, Пари, кралят! Трябва ми кралят!

Пари си помисли, че не бива да се противи повече; той познаваше д’Артанян много отдавна; знаеше, че макар и гасконец, той не обещава никога повече от това, което може да изпълни. Той премина по двора и градинката, успокои кучето, което сериозно искаше да вкуси мускетарско месо, и почука по капака на един прозорец в приземния етаж на един малък павилион.

Веднага едно малко куче, което живееше в тая стая, отговори на голямото куче, което живееше в двора.

„Нещастен крал! — каза си д’Артанян. — Ето телохранителите му! Впрочем все пак го пазят добре.“

— Кой е там? — попита кралят от дъното на стаята.

— Всемилостиви господарю, господин кавалерът д’Артанян ви носи известия.