Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Струва ми се — каза лейтенантът, — че всичко това е много естествено: тия хора не бяха пленници.

— Така е; но, повтарям, единият от тях светеше на генерала и господина в гробницата на абатството и Дигби твърдеше пред нас, че генералът подозирал тия хора в нещо лошо. Впрочем кой ще ни увери, че тия рибари не са били съучастници на господина и че след свършването на работата господинът, несъмнено храбър, не е останал, за да ни успокои с присъствието си и за да попречи на търсенията ни?

Тая реч направи впечатление на другите двама офицери.

— Господине — рече Атос, — позволете ми да ви кажа, че вашето разсъждение, много сериозно наглед, е неоснователно спрямо мене. Аз съм останал, казвате вие, за да отклоня подозренията. Е, добре, напротив, аз започвам да се безпокоя като вас и ви казвам: Невъзможно е, господа, генералът да замине в навечерието на едно сражение, без да каже на никого нито дума. Да, във всичко това има нещо чудно; вместо да седите със скръстени ръце и да чакате, трябва да разгънете цялата си бдителност, цялата си дейност. Аз съм ваш пленник, господа, под честна дума или другояче. Честта ми изисква да узнаете какво е станало с генерал Мънк, така че ако вие ми кажете: Заминете!, аз бих отговорил: Не, оставам. А ако вие попитахте за мнението ми, бих прибавил: Да, генералът е жертва на някакъв заговор, защото ако е трябвало да напусне лагера, щеше да ми каже. Търсете, претърсете земята, претърсете морето. Генералът не е заминал или поне не е заминал по собствена воля.

Лейтенантът направи знак на другите офицери.

— Не, господине, не — каза той. — От своя страна, вие отивате много далече. Генералът не се подчинява на обстоятелствата, напротив, той сам ги управлява. Мънк е правил често това, което направи сега. Следователно ние се тревожим напразно; сигурно неговото отсъствие няма да продължи много; следователно от малодушие, за което генералът ще ни обвини в престъпление, да не разгласяваме за отсъствието му, което може да разстрои армията. Генералът ни дава най-голямо доказателство за доверието си; да се покажем достойни за него. Господа, най-дълбоко мълчание трябва да покрие това произшествие с непроницаемо було; ние ще държим господина под арест не защото се съмняваме, че е замесен в престъпление, а за да може да остане по-сигурно между нас тайната за отсъствието на генерала; ето защо до второ разпореждане господинът ще живее в главната квартира.

— Господа — възрази Атос, — вие забравяте, че нощес генералът даде на съхранение при мене неща, над които трябва да бдя. Поставете край мене каквато искате стража, оковете ме във вериги, ако обичате, но нека за затвор служи къщата, където живея. Когато се завърне, генералът ще ви укори, кълна ви се в благородническата си чест, че сте нарушили тая му заповед.

Офицерите се посъветваха и лейтенантът каза:

— Добре, господине; върнете се у дома си.

След това те изпратиха Атос със стража от петдесет души, която го затвори в къщата му, без да го изпуска нито за миг от очи.

Тайната се запази; минаваха часове, дни, а генералът не се завръщаше: нямаше никакви известия за него.

Два дни след събитията, за които току-що разказахме, докато всяка минута в лагера чакаха генерал Мънк, който не се завръщаше, една малка холандска фелука с десет души хвърли котва край Шевенингенския бряг, почти на топовен изстрел от сушата. Нощта беше тъмна, нищо не се виждаше, приливът настъпваше в мрак: часът беше крайно удобен за сваляне на пътници и разтоварване на стоки.

Шевенингенският залив образува огромен полумесец; той не е дълбок и съвсем не е безопасен; ето защо в него спират само малки фламандски корабчета или ония холандски ладии, които рибарите изтеглят на пясъка по обли греди, както са правили древните, според думите на Вергилий. Когато вълната приижда, издига се и се удря в брега, не е много разумно съдовете да се приближават до него, защото когато вятърът е силен, те забиват нос в шуплестия пясък и след това могат да се измъкнат много мъчно от него. Сигурно затова от фелуката се отдели лодка веднага след като фелуката хвърли котва; в лодката се намираха осем моряци, а сред тях продълговат предмет, нещо като голям сандък или бала.

Брегът беше пуст: няколкото рибари, които живееха в дюните, си бяха легнали. Единственият часовой, който пазеше брега (брегът се пазеше много слабо, защото До него не можеха да се приближат големи кораби), не можеше да последва напълно примера на рибарите — те бяха отишли да си легнат; но им подражаваше отчасти, защото спеше в будката си седнал, също тъй дълбоко, както те спяха в леглата си. На брега се чуваше само свиренето на нощния вятър, който вълнуваше храстите по дюните. Но хората в лодката бяха навярно недоверчиви: истинското безмълвие и явната самота не ги успокоиха. Затова лодката им, която приличаше на черна точка в океана, се плъзгаше безшумно; те почти не си служеха с греблата от страх да не бъдат чути и се приближиха до брега колкото се може повече.