Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Мъглата се сгъсти толкова, че на десет крачки не можеха да се видят предметите.

Тогава на Мънк се стори, че чува глухи удари на гребло в блатото от дясната му страна.

— Кой е там? — извика той.

Но никой не отговори. Тогава той вдигна ударника на пистолета си, извади си шпагата и ускори крачките, без да вика никого на помощ. Струваше му се, че е недостойно за него да вика на помощ, когато нямаше явна опасност.

Беше седем часа сутринта: първите лъчи на деня осветяваха блатата, в които слънцето се отразяваше като нажежено ядро, когато Атос се събуди, отвори прозореца на спалнята си, погледна към бреговете на реката и на около петнадесет крачки забеляза сержанта и хората, които снощи го бяха придружили. Те бяха пренесли буренцата у дома му и се бяха завърнали в лагера по дясната страна на шосето.

Защо тия хора бяха отишли в лагера, а сега се бяха завърнали? Ето въпросът, който изникна веднага в ума на Атос.

Вдигнал глава, сержантът сякаш чакаше минутата, когато благородникът ще се покаже, за да го запита. Учуден, че ги вижда тук, когато снощи беше видял да се отдалечават, Атос не можа да не им изкаже учудването си.

— Тук няма нищо чудно, господине — отговори сержантът. — Вчера генералът ми заповяда да ви пазя и аз изпълнявам заповедта му.

— Генералът в лагера ли е? — попита Атос.

— Без съмнение, господине, защото вчера, когато се разделихте с него, видяхте, че той отиде в лагера.

— Е, добре, почакайте ме! Аз ще отида там, за да кажа, че изпълнихте съвсем точно поръчката, и за да си взема шпагата, която вчера забравих на масата.

— Чудесно — каза сержантът, — ние сами искахме да ви помолим за това.

Атос забеляза израз на двусмислено добродушие в лицето на сержанта; но си помисли, че може би приключението в подземието е възбудило любопитството на тоя човек; затова не е чудно, че на лицето му се изписват чувства, с които е зает умът му.

Атос затвори грижливо вратите и даде ключовете на Гримо, настанил се под стълбата, която водеше в килера, където бяха скрити буренцата. Сержантът придружи граф дьо Ла Фер до лагера. Там чакаше нов отряд; той смени четиримата войници, които бяха придружили Атос.

Тоя нов отряд се командуваше от адютанта Дигби. По пътя той хвърляше такива обезкуражителни погледи на Атос, че французинът се питаше: защо днес са така бдителни и строги към него, когато вчера му даваха пълна свобода?

При все това той вървеше към главната квартира и потискаше в себе си забележките, които неволно му идваха наум, като гледаше хората и събитията. В палатката на генерала видя трима висши офицери: лейтенантът на Мънк и двама полковници. Атос позна шпагата си: тя лежеше на масата на същото място, където вчера я беше оставил.

Мито един от офицерите не беше виждал Атос, следователно нито един не го познаваше. Лейтенантът на Мънк запита дали тоя благородник е същият, с когото генералът е излязъл от палатката.

— Да, ваша светлост, същият е — отговори сержантът.

— Но, струва ми се, аз не отричам тава — каза Атос високомерно. — А сега, господа, на свой ред ви питам: какво означават всички тия въпроси и особено тонът, с който ги задавате?

— Господине — отговори лейтенантът на Мънк, — ние задаваме тия въпроси, защото имаме право на това, а ако ги задаваме с тоя тон, повярвайте, тоя тон подхожда за положението ни.

— Господа — каза Атос, — вие не знаете кой съм, но трябва да ви кажа, че признавам тук за свой равен само генерал Мънк. Де е той? Заведете ме при него. Ако той иска да ме попита, аз ще му отговоря и по задоволителен начин за него, надявам се. Още веднъж питам, господа, де е генералът?

— Е, да му се не види, вие знаете по-добре от нас де е! — извика ’лейтенантът.

— Аз ли?

— Разбира се, вие.

— Господине, не ви разбирам — възрази Атос.

— Сега ще разберете, само говорете по-тихо, господине. Какво ви каза вчера генералът?

Атос се усмихна презрително.

— Тук не му е мястото да се усмихвате — сприхаво извика един от полковниците, — а да отговаряте.

— А аз ви обявявам, господа, че ще отговарям само в присъствието на генерала.

— Но вие сам знаете — каза същият полковник, — че искате нещо невъзможно.

— Вече два пъти се дава тоя странен отговор на изразеното от мене желание — забеляза Атос. — Не е ли тук генералът?

Атос запита тъй чистосърдечно и с такъв простодушно учуден вид, че тримата офицери се спогледаха. Лейтенантът взе думата сякаш с мълчаливото съгласие на другите двама офицери.