Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— А какво да правя през това време?

— Ако има сражение, стойте далеч, моля ви се. Аз зная, че французите обичат такива развлечения: вие ще поискате да видите как се бием и някой заблуден куршум може да ви удари; нашите шотландци стрелят много лошо и аз не искам такъв достоен благородник да се върне ранен във Франция. Най-после не искам да се видя принуден да изпращам лично на вашия принц милиона, който ще ми оставите; тогава ще кажат, и не без основание, че плащам на претендента да воюва срещу парламента. Вървете, господине, и не забравяйте да изпълните условията ни.

— Ах, милорд — рече Атос, — каква радост би било за мене, ако съм проникнал пръв в благородното сърце, което бие под тая мантия!

— Значи вие мислите положително, че имам тайни — каза Мънк, без да промени полувеселия израз на лицето си. — Е, господине, каква тайна може да се гнезди в кухата глава на един войник? Но вече е късно, фенерът гасне; време е да повикаме нашия човек… Хей! — извика Мънк на френски, като се приближи до стълбата. — Хей, рибарю!

Вкочанясал от нощния студ, рибарят попита с пресипнал глас:

— Какво обичате?

— Иди до поста — каза му Мънк — и заповядай на сержанта от името на генерал Мънк да дойде веднага тук.

Тая поръчка беше лесна за изпълнение, защото сержантът, озадачен от присъствието на генерала в това пусто абатство, се беше приближил полека-лека и стоеше вече на няколко крачки от рибаря.

Той чу заповедта на генерала и дотича веднага.

— Вземи един кон и двама души — рече Мънк.

— Един кон и двама души? — повтори сержантът.

— Да — продължи Мънк. — Можеш ли да си доставиш кон със самар или кошове?

— Мога, на сто крачки от тука, в шотландския лагер.

— Добре.

— Защо е конят, господин генерал?

— Гледай.

Сержантът слезе по няколкото стъпала, които го отделяха от Мънк, и застана под свода.

— Виждаш ли там, където е тоя благородник? — попита Мънк.

— Да, господин генерал.

— Виждаш ли тия две буренца?

— Виждам.

— В едното от тях има барут, а в другото куршуми; бих искал да се пренесат в малката паланка, която е на брега на реката и която утре възнамерявам да заема с двеста мускета. Ти разбираш, че тая поръчка е тайна; от нея може би зависи успехът на битката.

— О, господин генерал! — промърмори сержантът.

— Добре! Вържи двете буренца върху коня и ги придружи с двама души до къщата на тоя благородник, който е мой приятел; но гледай никой нищо да не знае.

— Аз бих минал през блатото, ако знаех някой път — каза сержантът.

— Аз зная един — обади се Атос. — Той не е широк, но е здрав, защото е построен на колове; ако внимаваме, ще преминем.

— Правете това, което ви заповяда тоя кавалер — рече Мънк.

— Охо, какви тежки буренца! — каза сержантът, като се опита да подигне едно от тях.

— Те тежат по четиристотин фунта всяко, ако съдържат това, което трябва да съдържат, нали, господине?

— Да, почти — отговори Атос.

Сержантът отиде за коня и за хората. Останал сам с Атос, Мънк му заговори за най-незначителни неща, като разглеждаше разсеяно гробницата. Щом чу тропота на копитата, той каза на Атос:

— Оставям ви с тия хора, господине, и се завръщам в лагера. Вие сте в безопасност.

— Значи ще ви видя още веднъж, милорд?

— Това е уговорено, господине, и с голямо удоволствие.

Мънк подаде ръка на Атос.

— Ах, милорд, ако вие искахте! — прошепна Атос.

— Шт! — рече Мънк. — Разбрахме се, господине, че няма да говорим вече за това.

Като се поклони на Атос, той се заизкачва и насред стълбата срещна хората си, които вече слизаха в подземието. Той не се беше отдалечил и на двадесет крачки от абатството, когато в далечината се чу слабо и продължително изсвирване. Мънк наостри уши; но като не видя нищо, продължи пътя си. Тогава си спомни за рибаря и го потърси с очи, но рибарят беше изчезнал. Но ако беше гледал по-внимателно, щеше да види, че тоя човек, превит на две, пълзи като змия зад камъните и се скрива в мъглата, надвиснала съвсем ниско над блатото; щеше да види също така през мъглата гледка, която щеше да привлече вниманието му: мачтата на рибарската лодка, която беше променила мястото си и стоеше много близо до брега на реката.

Но Мънк не видя нищо и като мислеше, че няма от какво да се страхува, тръгна по пустото шосе, което водеше в лагера му. Само изчезването на рибаря му се стори странно и подозренията започнаха да го измъчват отново. Той предаде на Атос войниците, които биха могли да го придружат, а трябваше да измине още цяла миля по шосето, докато стигне в лагера.