Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Милорд — каза Атос, — вие виждате, че предчувствието ми не ме излъга.

— Да, господине, и имам всичкото основание да мисля, че сте доволен, нали?

— Без съмнение. Загубата на тия пари щеше да бъде извънредно чувствителна за мене; но аз бях сигурен, че бог, който закриля добрата кауза, не ще позволи да се открадне това злато, което трябва да помогне тя да възтържествува.

— Кълна се в честта си, господине, вие сте също така тайнствен в думите, както и в делата. Преди малко аз не ви разбрах добре, когато ми казахте, че не искате да възлагате на мене отговорността на делото, което вършим.

— Имах причина да кажа това, милорд.

— А сега ми говорите за някаква добра кауза. Какво разбирате под тия думи „добра кауза“? В тоя момент ние в Англия защищаваме пет-шест каузи, което не пречи на всеки от нас да мисли, че неговата е не само добра, но и най-добра. Каква е вашата, господине? Говорете смело, нека видим дали сме на едно мнение по тоя въпрос, на който явно придавате голямо значение.

Атос впи в Мънк един от тия дълбоки погледи, от които не може да се скрие нито една мисъл; след това свали шапката си и заговори с тържествен глас на събеседника си, който с дългата си силна ръка потриваше мустаците и брадата и рееше неопределения си меланхолен поглед в дълбочините на подземията.

— Милорд — каза граф дьо Ла Фер, — вие сте благороден англичанин, вие сте честен човек, вие говорите с благороден французин, също тъй честен човек. Аз ви казах, че златото в тия две буренца е мое; не е вярно; това е първата лъжа в живота ми, временна лъжа, наистина. Златото принадлежи на краля Чарлз II, заточен от отечеството си, изгонен от двореца си, сирак без баща и без трон; той е лишен от всичко, дори от тъжното щастие да целува на колене камъка, на който ръката на убийците му е написала тоя прост епитаф, вечно крещящ за отмъщение:

„Тук почива кралят Чарлз I“.

Мънк побледня леко; едва забележима тръпка набърчи лицето му. Прошарените му мустаци настръхнаха.

Атос продължи:

— Аз, граф дьо Ла Фер, единственият, последният привърженик на клетия изоставен крал, аз му обещах да дойда при човека, от когото днес зависи съдбата на кралската власт в Англия. И аз дойдох, застанах под погледа на тоя човек, открит и без оръжие се предадох в ръцете му и му казвам:

„Милорд, тук е последната надежда на един принц, който по воля божия е ваш господар и по рождение ваш крал; от вас, само от вас зависят животът и бъдещето му. Искате ли да употребите тия пари, за да излекувате Англия от злините, които я измъчваха през време на анархията, тоест искате ли да помогнете на краля Чарлз II или поне да не му пречите да действува? Вие сте господар, вие сте крал, всемогъщ господар и крал, защото понякога случаят руши делото на времето и на бога. Аз съм сам с вас, милорд; ако вие не искате да делите успеха, ако моето съучастие ви тежи, вие сте въоръжен, милорд, и ето един готов гроб; обратното, ако ентусиазмът на вашата кауза ви опива, ако вие сте точно това, което изглеждате, ако в това, което предприемате, вашата ръка се подчинява на вашия ум, а умът — на вашето сърце вие имате случай да унищожите завинаги каузата на неприятеля ви Чарлз Стюърт: убийте човека, който стои пред вас, защото тоя човек няма да се завърне при тоя, който го е изпратил, без да му занесе довереното от Чарлз I, неговия баща, убийте го и вземете златото, което би могло да поддържа междуособната война. Уви, милорд, нещастният принц се намира в страшно положение: трябва да подкупва или да убива, защото всички му се противят, всички го отблъсват, всички враждуват с него, и все пак той носи божествения печат и трябва, за да не измени на кръвта си, да се възкачи отново на трона или да умре на свещената родна земя.

Милорд, вие ме чухте. Ако ме слушаше не такъв знаменит човек, бих му казал: Милорд, вие сте беден; милорд, кралят ви предлага тоя милион като капаро на огромна сделка; вземете го и служете на Чарлз II, както аз служих на Чарлз I, и съм сигурен, че бог, който ни чува и вижда, който единствен чете в сърцето ви, затворено за всички човешки погледи, сигурен съм, че бог ще ви дари щастлив вечен живот след щастлива смърт. Но на генерал Мънк, на знаменития човек, на когото, струва ми се, съм измерил величието, ще кажа само:

Милорд, вие ще заемете в историята на народите и кралете блестящо място, вие ще се облечете в безсмъртна, вечна слава, ако сам, без корист, единствено за благото на родината ви и в интерес на справедливостта, станете подпора на вашия крал. Мнозина са били славни завоеватели и узурпатори. Вие, милорд, ще се прославите с това, че сте поискали да бъдете най-добродетелният, най-честният и най-неподкупният от хората. Вие държите корона в ръцете си и без да я слагате на главата, дайте я на онзи, на когото принадлежи. О, милорд, постъпете така и вие ще оставите на потомството име, на което ще завиждат всички хора без изключение.“