Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Около десет минути те вървяха между палатките и караулите, които бяха твърде много край генералния щаб. След това Мънк излезе на едно малко шосе, което се разделяше на три клона. Левият клон водеше към реката, средният — през блатото към Нюкасълското абатство, а десният минаваше по предните линии на Мънковия лагер, тоест по най-близките линии до лагера на Ламберт. Отвъд реката стоеше преден пост от армията на Мънк и наблюдаваше придвижванията на неприятеля: той се състоеше от сто и петдесет шотландци. Те бяха преминали Туийд с плуване и в случай на нападение трябваше да преплуват отново реката и да дадат тревога. На това място нямаше мост и войниците на Ламберт едва ли щяха да се хвърлят във водата; затова Мънк сякаш не се безпокоеше никак от тая страна.

Отсам реката, почти на петстотин крачки от старото абатство, рибарите бяха получили подслон сред гъмжило от малки палатки, поставени от войниците на съседните кланове: тия войници бяха довели жените и децата си.

При светлината на луната цялата тая безразборна смесица беше нещо поразително. Полумракът облагородяваше всяка дреболия и светлината — ласкателка, която се прилепва само към гладките страни на предметите — блестеше по ония части на мускетите, които още не бяха покрити с ръжда, по ония части на платнените дрипи, които бяха по-бели и по-чисти.

И така, Мънк пристигна тук с Атос, като премина, по мрачния пейзаж, осветен от двойна светлина: сребристото сияние на луната и червеникавия отблясък на огньовете, който долиташе от мястото, където шосето се разделяше на три клона. Тук се спря, обърна се към спътника си и попита:

— Господине, ще познаете ли пътя?

— Ако не се лъжа, генерале, средното шосе води право в абатството.

— Точно така; но ние ще имаме нужда от светлина, когато влезем в подземието.

Мънк се обърна.

— А, изглежда, че Дигби е вървял след нас? — каза той. — Толкова по-добре, той ще ни набави това, което ни трябва.

— Да, генерале, действително ей там един човек върви след нас от известно време.

— Дигби! — извика Мънк. — Дигби! Елате, моля.

Но вместо да се подчини, сянката отскочи от учудване, наведе се и изчезна на лявото шосе, по посока към мястото, където нощуваха рибарите.

— Навярно не е Дигби — каза Мънк.

Двамата следяха с очи сянката, която изчезна; но човек, който скита в единадесет часа вечерта в лагер, където лежат десет-дванадесет хиляди души, съвсем не е рядко нещо; ето защо Мънк и Атос не се разтревожиха от това.

— Но трябва ни непременно светлина, факел или нещо друго — каза Мънк, — иначе няма да знаем накъде да вървим. Да потърсим светлина.

— Генерале, първият срещнат войник ще ни посвети.

— Не — рече Мънк, за да види дали няма някакъв сговор между граф дьо Ла Фер и рибарите. — Не, предпочитам някой от френските рибари, които тая вечер дойдоха да ми продадат риба. Те заминават утре, следователно ще запазят по-добре тайната. Ако в шотландската армия се разнесе слух, че в Нюкасълското абатство намират съкровища, моите планинци ще си въобразят, че под всяка плоча лежи милион, и няма да оставят камък върху камък в сградата.

— Постъпете както искате, генерале — отговоря Атос със съвсем естествен глас: виждаше се, че му е все едно кой ще бъде, рибар или войник.

Мънк се приближи до шосето, зад което беше изчезнал тоя, когото взе за Дигби, и срещна един патрул. Обикаляйки палатките, патрулът отиваше към генералния щаб. Мънк с другаря си беше спрян, но той каза паролата и продължи пътя си.

Един войник, събуден от шума, се надигна, за да види какво става.

— Запитайте го де са рибарите — каза Мънк на Атос. — Ако аз го попитам, той ще ме познае.

Атос се приближи до войника, който му посочи палатката. Мънк и Атос тръгнаха веднага към тая страна.

На генерала се стори, че когато се приближиха до палатката, в нея се вмъкна същата сянка, която вече бяха видели; но щом влезе в палатката, той се убеди, че се е излъгал, защото всички спяха безредно и се виждаха само преплетени крака и ръце.

Атос се страхуваше да не го заподозрат в съучастие с някого от сънародниците му и затова остана вън от палатката.

— Хей! — извика Мънк на френски. — Ставайте! Двама-трима от спящите се надигнаха.

— Имам нужда от човек, за да ми посвети — продължи Мънк.

Всички се раздвижиха; едни се надигнаха, други станаха съвсем. Началникът стана пръв.

— Ваша светлост може да разчита на нас — каза той с глас, от който Атос потрепера. — Къде трябва да се иде?