Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Милорд — каза благородникът на чист английски език, — аз помолих за свиждане с ваша светлост по крайно важна работа.

— Господине — отговори Мънк на френски, — вие говорите чисто нашия език за един син на континента. Моля да ме извините, ще ви предложа не съвсем скромен въпрос: говорите ли също тъй чисто и френски?

— Няма нищо чудно, милорд, че говоря доста хубаво английски; на младини живях в Англия, а после два пъти идвах тука.

Тия думи бяха казани на френски, и то с такава чистота, която издаваше не само французин, но и французин от околностите на Тур.

— А в коя част на Англия сте живели, господине?

— На младини живях в Лондон, милорд; после, към 1635 година, пътувах за удоволствие в Шотландия; а през 1648 година живях известно време в Нюкасъл и специално в манастира, градините на който са заети от вашата армия.

— Извинете, господине, но вие разбирате за какво ви разпитвам, нали?

— Аз бих се учудил, милорд, ако не ми бяха зададени тия въпроси.

— Сега, господине, с какво мога да ви услужа и какво желаете от мене?

— Ето, милорд; но най-напред сами ли сме тук?

— Съвсем сами, господине, разбира се, с изключение на караула, който ни пази.

С тия думи Мънк дръпна настрана платнището, което му служеше за врата, и показа на благородника, че най-много на десет крачки от тях стои часовой и че при първо повикване веднага щеше да дойде на помощ.

— В такъв случай, милорд — каза благородникът съвсем спокойно, като че ли отдавна беше в приятелски връзки със събеседника си, — аз съм твърдо решен да поговоря с ваша светлост, защото ви смятам за честен човек. Впрочем тайната, която ще ви съобщя, ще ви покаже какво особено уважение чувствувам към вас.

Учуден от тия думи, които го поставяха наравно с френския благородник, Мънк вдигна проницателния си поглед върху непознатия и каза с ирония, забележима само по гласа му, защото нито един мускул на лицето не помръдна:

— Благодаря ви, господине, Но най-напред позволете да узная кой сте вие?

— Аз казах вече името си на вашия сержант, милорд.

— Извинете го, господине; той е шотландец и му е било трудно да запомни името ви.

— Казвам се граф дьо Ла Фер, господине — каза Атос и се поклони.

— Граф дьо Ла Фер? — повтори Мънк, като се мъчеше да си спомни. — Извинете, господине, но струва ми се, че за първи път чувам това име. Заемате ли някаква длъжност при френския двор?

— Не. Просто съм благородник.

— Някакво отличие?

— Крал Чарлз I Ме направи кавалер на жартиерата, а кралица Ана Австрийска ми даде лентата на светия дух. Ето единствените ми отличия, господине.

— Жартиерата! Светият дух! Вие сте кавалер на тия два ордена, господине?

— Да.

— А по какъв случай сте наградени?

— За заслуги, оказани на техни величества.

Мънк погледна учудено тоя човек, който му се струваше толкова прост и толкова величествен едновременно; после, сякаш се отказа да проникне в тая тайна на простота и величие, за която непознатият не искаше да му даде други сведения, той продължи:

— Значи вие идвахте вчера на предните постове?

— И не ме приеха; да, милорд.

— Много генерали не пускат никого в лагера си, господине, особено в навечерието на сражение. Но аз не съм съгласен в това с моите колеги и не обичам да оставям нищо без внимание. Всяко известие е добре дошло за мене; всяка опасност ми се изпраща от бога и аз я претеглям в ръката си с енергията, която ми е дадена. Вчера вие не бяхте приет само защото имах военен съвет. Днес съм свободен, говорете.

— Милорд, вие постъпихте много добре, като ме приехте, защото не става дума нито за предстоящото сражение с генерал Ламберт, нито за вашия лагер. За доказателство на това аз извръщах глава, за да не виждам войниците ви, и затворих очи, за да не броя палатките ви. Не, милорд, сега ще ви говоря за мене.

— Говорете, господине. Атос продължи:

— Преди малко имах честта да кажа на ваша светлост, че живях дълго време в Нюкасъл: това беше по времето на краля Чарлз I и когато покойният крал беше предаден на господин Кромуел от шотландците.

— Зная — каза Мънк студено.

— По това време имах голяма сума в злато и в навечерието на сражението, като предчувствувах може би онова, което ще се случи на другия ден, аз я скрих в голямата изба на Нюкасълския манастир, в кулата, върхът на която, осветен от луната, виждате оттук. Съкровището ми е закопано там и аз дойдох да помоля ваша светлост да ми позволи да го взема, преди мина или нещо друго да разруши сградата и да разпилее златото ми или да го открие така, че да го завладеят войниците.