Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

„Да, не е глупав тоя хубостник!“ — помисли си Мънк.

Като помълча няколко минути и поразгледа рибаря, генералът попита:

— Ти каза, че идеш от Остенде, а?

— Да, милорд, право оттам, без криволичене.

— Следователно ти знаеш какво става сега тук, защото не се съмнявам, че във Франция и Холандия говорят за нашите работи. Какво прави тоя, който се нарича крал на Англия?

— О, милорд — извика рибарят с шумна и излиятелна откровеност, — ето един щастлив въпрос и вие попаднахте на най-подходящия човек, защото мога да ви дам безподобен отговор. Представете си, милорд, когато отивах в Остенде да продам малкото скумрия, която бяхме уловили, аз видях бившия крал: той се разхождаше по дюните и чакаше конете, които трябваше да го заведат в Хага. Един такъв висок, бледен, с черна коса и малко сурово лице. Изглежда, че съвсем не е добре със здравето и май че холандският въздух не му понася.

Мънк слушаше с голямо внимание бързия, цветист и многословен разказ на рибаря, на език, който не му беше роден; за щастие, както вече казахме, той го говореше с голяма лекота. От своя страна рибарят употребяваше различни думи — френски, английски, а понякога и думи, които не принадлежаха на никакъв език и които бяха гасконски. Впрочем очите му говореха за него, и то тъй красноречиво, че можеше да не се разберат думите му, но не можеше да не се разберат изразителните му погледи.

Генералът изглеждаше все повече и повече доволен от изпита.

— Навярно ти си чул, че тоя бивш крал, както го наричаш, отива в Хага с някаква цел.

— О, да, разбира се, чух това.

— И с каква цел?

— Все със същата. Нали все си мечтае да се върне в Англия?

— Наистина — прошепна Мънк замислен.

— При това — прибави рибарят — щатхалтерът… вие го знаете, милорд… Гийом II…

— Е, какво?

— Ще му помогне с всички сили.

— А, чу ли това?

— Не, но така мисля.

— Ти, както изглежда, си силен в политиката, а? — попита Мънк.

— О, милорд, ние, моряците, сме навикнали да имаме работа с водата и въздуха, тоест с двете най-непостоянни неща; следователно рядко се лъжем за останалото.

— Слушай — каза Мънк, като промени разговора, — разправят, че добре ще ни нахраниш.

— Ще се постарая, милорд.

— Най-напред за колко ще ни продадеш своя улов?

— Не съм тъй глупав да определям цената, милорд.

— Защо?

— Защото моята риба ви принадлежи.

— С какво право?

— С правото на по-силния.

— Но все пак моето намерение е да ти я платя.

— Вие сте много великодушен, милорд.

— И дори толкова, колкото тя струва.

— Аз не искам толкова.

— Е, какво искаш тогава?

— Искам да ми позволите да си отида.

— Къде? При генерал Ламберт ли?

— О, не! — извика рибарят. — Защо ще ходя в Нюкасъл, щом нямам риба?

— Във всеки случай изслушай ме.

— Слушам.

— Ще ти дам съвет.

— Как! Милордът иска да ми плати, и при това да ми даде добър съвет! Но милордът ми прави много голяма чест.

Мънк погледна съвсем втренчено рибаря, който все още му вдъхваше подозрение.

— Да, искам да ти платя и да ти дам съвет, защото едното е свързано с другото. И така, ако ти отидеш при генерал Ламберт…

Рибарят направи движение с главата и раменете, като че ли искаше да каже: „Дадено, щом непременно желаете това“.

— Не минавай през блатото — продължи Мънк. — Ти ще носиш пари, а в блатото съм скрил няколко шотландски отряда. Шотландците са несговорчиви хора, зле разбират езика, на който говориш, макар че той е съставен, както ми се струва, от три говора. Те могат да ти вземат онова, което ще ти дам; като се върнеш в родината си, ти ще почнеш да разказваш, че генерал Мънк има две ръце, едната шотландска, а другата английска, и че с шотландската ръка взема обратно онова, което е дал с английската.

— О, генерале, аз ще отида, където поискате, бъдете спокоен — каза рибарят с такъв страх, че можеше да се сметне за преувеличен. — Най-добре е да остана тук, ако ми позволите да остана.

— Не ще и дума — отговори Мънк с едва забележима усмивка. — Но все пак не мога да те оставя тук, в собствената ми палатка.

— Аз и не мисля за това, милорд, и желая само ваша светлост да ми посочи де иска да се настаня. Моля да не се безпокоите: за моряците нощта минава бързо.

— Тогава ще заповядам да те заведат в лодката ти.

— Както желае ваша светлост. Само ако ваша светлост изпрати с мене един дърводелец, аз ще му бъда до немай-къде благодарен за това.

— Защо?

— Защото господата от вашата армия теглеха лодката ми с въже срещу течението и я повредиха в крайбрежните скали, така че сега в нея има два фута вода, милорд.