Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Мънк разбираше от хора. Върху лицето на графа той виждаше всичката възможна енергия, много ум и особено предпазливост; затова само на великодушна доверчивост можа той да припише постъпката на френския благородник и това го трогна дълбоко.

— Господине — каза той, — вие наистина не сте сбъркали в мене. Но толкова ли е голяма сумата, за да се излагате на опасност за нея? Уверен ли сте, че тя е все още на мястото, където сте я оставили?

— Тя е там, господине, не се съмнявайте.

— Добре, единият въпрос е разрешен. Сега другият… Попитах ви толкова ли е голяма сумата, за да се излагате така на опасност?

— Да, милорд, наистина тя е голяма; аз скрих в две буренца злато за един милион.

— Един милион! — извика Мънк.

Тоя път Атос го загледа втренчено и дълго. Мънк забеляза това; предишната му недоверчивост се върна.

„Тоя човек ми слага клопка“ — помисли си той.

— Значи, господине — каза той високо, — сега, доколкото разбирам, вие искате да вземете тая сума, нали?

— Ако позволите, милорд.

— Днес ли?

— Дори тая вечер, поради обстоятелствата, за които ви говорих.

— Но, господине — възрази Мънк, — генерал Ламберт е също тъй близо като мене до абатството, в което са скрити парите ви. Защо не се отнесохте към него?

— Защото, милорд, във важните работи човек трябва да вярва най-много на своя инстинкт. Е, добре, генерал Ламберт не ми вдъхва такова доверие като вас.

— Добре, господине. Ще ви Дам възможност да намерите парите си, ако все още са там, защото най-после може и да не са вече там. От 1648 година се минаха дванадесет години и се случиха много събития.

Мънк каза нарочно това, за да види дали френският благородник ще се възползува от предложената му възможност да се откаже от търсенето. Но на Атос не му трепна окото.

— Уверявам ви, милорд — каза той с твърд глас, — напълно съм убеден, че двете буренца са все още там: те не са променили нито мястото си, нито господаря си.

Тоя отговор избави Мънк от едно подозрение, но му вдъхна друго.

Без съмнение тоя французин е изпратен, за да измами по някакъв начин защитника на парламента; златото е само примамка; може би с тая примамка искаха да пробудят алчността на генерала. Това злато не можеше да съществува. Значи Мънк трябваше да залови френския благородник на местопрестъплението в лъжа и измама и от затрудненото положение, в което неприятелите искаха да го поставят, да извлече тържество за името си. Като реши как трябва да постъпи в тая работа, Мънк каза на госта си:

— Господине, без съмнение вие ще ми направите честта да споделите вечерята ми?

— Да, милорд — отговори Атос и се поклони. — Вие ми правите чест, за която се чувствувам достоен, защото изпитвам към вас особено уважение.

— Вие сте толкова по-снизходителен, че готвачите, ми са малко и слабо подготвени и че доставчиците ми се върнаха тая вечер с празни ръце; ако случайно един рибар от вашата народност не се беше запилял в лагера ми, генерал Мънк щеше да си легне днес без вечеря. И така, аз имам прясна риба, ако се вярва на продавача.

— Милорд, приемам главно, за да имам честта да прекарам няколко минути повече с вас.

След тая размяна на учтивости, през време на които Мънк не забрави своята предпазливост, вечерята или това, което трябваше да служи за вечеря, беше поднесена на една дъсчена маса. Мънк покани с ръка граф дьо Ла Фер да седне край масата и сам седна срещу него. Единственото ястие от варена риба, предложено на двамата знаменити събеседници, обещаваше повече да задоволи изгладнелите стомаси, отколкото взискателните вкусове.

Докато вечеряха, тоест докато ядяха тая риба и я поливаха с лоша малцова бира, Мънк накара да му разкажат за последните събития на фрондата, за помиряването на господин дьо Конде с краля, за вероятния брак на негово величество с инфантката Мария Тереза; но той не попита, а и Атос не каза нито дума за политическите интереси, които в това време съединяваха или по-скоро разединяваха Англия, Франция и Холандия.

В тоя разговор Мънк се убеди в едно нещо, което вече беше забелязал при първите разменени думи, тоест, че има работа със знатен човек.

Той не можеше да бъде убиец и Мънк не беше склонен да вярва, че е шпионин; но в Атос имаше толкова хитрост и твърдост едновременно, че Мънк го взе за заговорник.

Когато станаха от масата, Мънк попита:

— Значи вие вярвате във вашето съкровище, господине?

— Да, милорд.

— Сериозно?

— Много сериозно.

— И мислите, че ще намерите мястото, където е закопано?