Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Ще видите. Един фенер! Хайде, бързо!

— Ей сега, ваша светлост. Желае ли ваша светлост аз да ви придружавам?

— Ти или някой друг, все ми е едно, стига само някой да ми посвети.

„Чудно! — помисли си Атос. — Какъв особен глас има тоя рибар!“

— Хей, светлина! — викна рибарят. — Хайде, по-скоро!

След това се обърна към тоя от другарите си, който беше най-близо до него, и му пошепна:

— Посвети му ти, Менвил, и бъди готов за всичко. Един рибар секна огън с кремък, разпали късче прахан и запали един фенер.

Веднага цялата палатка се освети.

— Готов ли сте, господине? — обърна се Мънк към Атос, който си извърна лицето, за да не го познаят.

— Да, генерале — отговори той.

— А, френският благородник! — съвсем тихо рече началникът на рибарите. — Пусто да остане. Добре направих, че те накарах ти да свършиш тая работа, Менвил. Може би той щеше да ме познае! Свети, свети!

Тоя диалог се водеше в дъното на палатката и толкова тихо, че Мънк не можа да чуе нито една сричка; впрочем той приказваше с Атос.

През това време Менвил се готвеше или по-скоро приемаше заповедите на началника си.

— Е, какво? — попита Мънк.

— Готов съм, господин генерал — каза рибарят. Мънк, Атос и рибарят излязоха от палатката. „Не може да бъде! — помисли си Атос. — Каква глупава мисъл ми се е набила в главата!“

— Върви напред, по средното шосе и крачи по-бързо! — рече Мънк на рибаря.

Те не бяха изминали и двадесет крачки, когато от палатката излезе същата сянка, изпълзя до коловете, които поддържаха шосето, скри се зад тях и почна с любопитство да следи генерала.

Тримата изчезнаха в мъглата. Те вървяха към Нюкасъл, белите камъни на който се виждаха вече в далечината като надгробни паметници.

След като постояха няколко секунди под вратите, те влязоха в двора. Вратата беше счупена с удари на брадва. Тук, на сигурно място в една вдлъбнатина, спеше караул от четирима души: толкова бяха уверени, че от тая страна няма да има нападение.

— Тия хора няма ли да ви попречат? — запита Мънк, като се обърна към Атос.

— Напротив, господине, те ще помогнат да търкулнем буренцата, ако ваша светлост позволи.

— Имате право.

Заспалите войници се събудиха веднага, като чуха първите стъпки на двамата посетители сред къпините и тревите, с които беше обрасъл входът. Мънк каза паролата и влезе в абатството, все още предшествуван от моряка с фенера. Той вървеше последен и наблюдаваше най-малките движения на Атос; в ръкава държеше голия дърк и беше готов да го забие в благородника при първото му подозрително движение. Но Атос премина с твърди и сигурни крачки по залите и дворовете.

В тая сграда нямаше нито врати, нито прозорци. Вратите бяха изгорени, някои висяха на предишното си място и остатъците им изглеждаха назъбени от действието на огъня, който беше угаснал от само себе си, защото не бе можал да унищожи докрай дебелите дъбови греди, сковани с железни гвоздеи. В прозорците всички стъкла бяха счупени и от зеещите дупки излитаха нощви птици, уплашени от светлината на фенера. В същото време огромни прилепи започнаха да описват широки мълчаливи кръгове около двамата досаждачи, докато фенерът отразяваше сенките им на високите каменни стени. Тая гледка можеше да успокои човека, свикнал да разсъждава. Мънк извади заключение, че в манастира няма никакъв човек, защото тук имаше диви птици, които излитаха при приближаването му.

След като премина развалините и изскуба няколко бръшляна, застанали като пазачи на самотата, Атос влезе в гробниците, които се намираха под главната зала и входът на които гледаше към параклиса. Тук се спря.

— Пристигнахме, генерале — каза той.

— Значи това е плочата?

— Да.

— Действително познавам халката… но тя е здраво зазидана за плочата.

— Трябва ни лост.

— Лесно ще се намери.

Като погледнаха наоколо, Атос и Мънк видяха малък ясен, три дюйма в диаметър; той беше израснал в ъгъла, край стената, стигаше до един прозорец и го закриваше с клоните си.

— Имаш ли нож? — запита Мънк рибаря.

— Да, господине.

— Тогава отрежи това дърво.

Рибарят се подчини, но ножът му се нащърби от тая работа. Когато ясенът бе отрязан и направен във формата на лост, тримата мъже слязоха в подземието.

— Застани там — каза Мънк на рибаря, като му посочи един ъгъл на гробницата. — Ние искаме да изкопаем барут и фенерът ти е опасен.

Морякът отстъпи уплашено и не мръдна от показаното място, а Мънк и Атос завиха зад една колона, край която проникващият през отдушника лунен лъч играеше върху същия камък, за който граф дьо Ла Фер беше дошъл толкова отдалече.