Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Още едно основание, за да се погрижиш за лодката си, струва ми се.

— Милорд, на ваше разположение съм — отвърна рибарят. — Ей сега ще разтоваря кошовете си, където заповядате, после ще ми платите, ако желаете, и ще ме пуснете, ако намерите за добре. Виждате, че съм крайно сговорчив.

— Добре, добре, ти не си лош човек — каза Мънк, изпитателният поглед на който не можа да намери нищо подозрително в светлите очи на рибаря. — Хей, Дигби!

Влезе един адютант.

— Заведете тоя човек и другарите му в малките палатки на кантините, пред блатата; там ще бъдат близо до лодката си и все пак няма да пренощуват във водата. Какво има, Спитхед?

Спитхед се наричаше сержантът, от който Мънк взе тютюн за вечеря.

Спитхед влезе в палатката на генерала, без да бъде повикан, и затова Мънк го запита защо е дошъл.

— Милорд — каза той, — в предните постове току-що дойде един френски благородник и иска да говори с ваша светлост.

Всичко това беше казано, разбира се, на английски.

Макар че разговорът се водеше на тоя език, рибарят потрепера леко; но Мънк не забеляза това, защото се занимаваше със сержанта.

— А кой е тоя благородник? — попита Мънк.

— Милорд — отговори Спитхед, — той ми каза името си, но тия проклети френски имена са толкова мъчни за шотландското гърло, че не можах да го запомня. Освен това караулите ми казаха, че той е същият благородник, който дойде вчера и който ваша светлост не благоволи да приеме.

— Наистина, имах военен съвет.

— Решава ли нещо милордът относно тоя благородник?

— Да, доведете го тука.

— Трябва ли да вземем предпазни мерки?

— Какви?

— Да му завържем очите например.

— А защо? Той ще види само онова, което желая да се види, тоест, че около себе си имам единадесет хиляди храбреци, които горят от нетърпение да пролеят кръвта си за парламента, Шотландия и Англия.

— А тоя човек, милорд? — попита Спитхед и показа рибаря, който през време на тоя разговор стоеше неподвижно като човек, виждащ всичко, но нищо не разбиращ.

— А, наистина — каза Мънк.

Той се обърна към търговеца на риба и прибави:

— Довиждане, любезни приятелю; аз ти намерих помещение. Дигби, отведете го. Не бой се, веднага ще ти се изпратят парите.

— Благодаря, милорд — рече рибарят. Той се поклони и излезе заедно с Дигби.

На сто крачки от палатката той видя другарите си, които си шепнеха оживено и сякаш се страхуваха. Направи им знак, който ги поуспокои.

— Хей, вие! — завика началникът. — Елате тука! Негова светлост генерал Мънк е тъй щедър, че ни плаща рибата, и тъй добър, че ни дава подслон за тая нощ.

Рибарите се присъединиха към началника си и водени от Дигби, малката група тръгна към кантините, където им бяха посочили квартира.

По пътя рибарите минаха в мрака край отряда, който водеше френския благородник при генерал Мънк.

Благородникът яздеше на кон, загърнат в широка мантия, и затова началникът на рибарите не можа да го види, макар че любопитствуваше много. А благородникът, като не знаеше, че минава покрай сънародници, дори не обърна внимание на тая малка група.

Адютантът настани гостите в една доста чиста палатка, откъдето бе изкарана една ирландска търговка; тя отиде със своите шест деца да нощува, където намери. Пред палатката гореше голям огън; той хвърляше пурпурната си светлина върху тревистите блатни води, набръчквани от доста хладния ветрец. След като настани моряците, адютантът им пожела лека нощ и им обърна внимание, че от палатката се виждат мачтите на лодката, която се клатушкаше на Туийд, следователно още не е, потънала. Това, както изглежда, зарадва безкрайно началника на рибарите.

Френският благородник, за когото Спитхед доложи на Мънк и който мина тъй добре загърнат в мантията си край рибаря, премина през различните постове, без дори да хвърли поглед около себе си, за да не се покаже прекалено любопитен. Според дадената заповед, въведоха го направо в палатката на генерала. Благородникът беше оставен сам в преддверието на палатката; той зачака Мънк, който се яви, след като събра сведения за дошлия от войниците си и разгледа лицето му през платнената преграда.

Навярно тия, които бяха придружили френския благородник, разказаха на генерала за проявената от него скромност, защото той беше приет по-благосклонно, отколкото можеше да се очаква в такава минута и от такъв подозрителен човек. Обаче когато се намери лице срещу лице с непознатия, Мънк по навик го загледа втренчено; непознатият издържа това изпитание, без да се смути, без да се разтревожи. След няколко секунди генералът направи знак с ръка и с глава, че чака.