Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

След като получиха порцията си ечемик, шотландците престанаха да се безпокоят дали в Колдстрийм има, или няма месо.

Не свикнал на ечемичените питки, Мънк беше гладен; щабът му, също тъй изгладнял като него, гледаше тревожно надясно и наляво, за да узнае какво се готви за вечеря.

Мънк изпрати да съберат сведения; пристигнали в града, разузнавачите му не срещнаха никого и намериха, че всички бюфети са празни; на месарите и хлебарите нямаше какво да се надяват. В Колдстрийм не се намери дори късче хляб за трапезата на генерала.

С постепенното завръщане на разузнавачите, разказите на които ставаха все по-обезпокоителни, Мънк, виждайки ужаса и обезсърчението по лицата на всички, обяви, че не е гладен; впрочем ще ядат на другия ден, защото Ламберт е навярно тук с намерението да започне битка, тоест с намерението да даде хранителните си продукти, ако Нюкасъл бъде превзет, или да избави завинаги войниците на Мънк от глад, ако бъде победител.

Тая утеха подействува само на малцина; но това нямаше голямо значение за Мънк, защото в него под външността на снизходителност се криеше най-страшен деспотизъм.

Затова всички бяха принудени да бъдат доволни или поне да изглеждат доволни. Също тъй изгладнял като хората си, Мънк се отнесе с пълно безразличие към липсващия овен, отряза едно дълго колкото половин пръст късче тютюн, който взе от един свой сержант, и започна да го дъвче, като уверяваше лейтенантите си, че гладът е илюзия, че не може да се чувствува глад, когато може да се даде работа на зъбите.

Тая шега задоволи някои от тия, които не бяха останали убедени от първото заключение, извадено от близостта на Ламберт; броят на неподатливите се намали; караулите бяха поставени, патрулите — разпратени, а генералът продължи оскъдното си ядене в откритата палатка.

Между неговия лагер и неприятелския се издигаше старо абатство, от което днес са останали само няколко развалини, но което тогава беше в пълен блясък и се наричаше Нюкасълско абатство. То беше построено на широк участък, който нямаше връзка нито с полето, нито с реката, защото беше почти цяло блато, подхранвано от изворите и поддържано от дъждовете. Но сред тия локви, покрити с високи треви и тръстики, се намираха ивици твърда земя, които едно време бяха превърнати в зеленчукова градина, парк, изящна градина и други допълнения на абатството; то приличаше на огромен морски паяк, тялото на който е съвсем кръгло, а пипалата се разклоняват много неправилно на различни страни.

Зеленчуковата градина, най-дългото пипало на абатството, се простираше до лагера на Мънк. За нещастие, както казахме вече, беше началото на юни и зеленчуковата градина, занемарена при това, не предлагаше почти нищо на шотландската армия.

Мънк заповяда да пазят това място като най-подходящо за внезапни нападения. Зад абатството се виждаха огньовете на неприятелския лагер; но между тия огньове и абатството се простираше Туийд, който разкриваше блестящите си води под гъстата сянка на няколко големи зелени дъбове.

Мънк познаваше отлично тая позиция — Нюкасъл и неговите околности му бяха служили много пъти за главна квартира. Той знаеше, че през деня може би неприятелят ще изпрати разузнавачи в тия развалини, където може да стане престрелка, но през нощта не ще се осмели да се яви тука. Затова Мънк се чувствуваше в безопасност.

И така войниците му можаха да видят как той след това, което гордо наричаше своя вечеря, тоест след дъвченето на тютюна, заспа, седнал в тръстиковото си кресло, като Наполеон в навечерието на Аустерлиц, и полуосветен от лампата, полуосветен от луната, която изгряваше на хоризонта.

Това показваше, че тогава беше около девет и половина часа вечерта.

Изведнъж Мънк беше събуден от тоя полусън, изкуствен може би, от тълпа войници, които дотичаха с весели викове и започнаха да тропат с крака по рейките на палатката, като шумяха, за да го събудят.

Нямаше нужда от такъв голям шум. Генералът отвори очи.

— Е, деца мои, какво има? — попита той.

— Генерале — отговориха няколко гласове, — генерале, вие ще вечеряте.

— Аз вечерях, господа — спокойно отговори той, — и както виждате, чаках храната да се смели спокойно. Но влезте и кажете какво ви е довело.

— Генерале, една добра новина.

— А, да не би Ламберт да е изпратил да ни кажат, че ще се бие утре?

— Не, но заловихме една рибарска лодка, която караше риба на лагера в Нюкасъл.

— И сте сбъркали, приятели мои. Лондонските господа са взискателни, те държат на първото си ястие; вие ще ги разсърдите много; тая вечер и утре те ще бъдат безмилостни. Много по-прилично е, повярвайте ми, да изпратите на господин Ламберт рибите и рибарите му, освен ако…