Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

В същия миг, при първите звуци на тоя глас, за да продължим Вергилийевата метафора, наемниците на господин д’Артанян, познали всеки поотделно своя върховен господар, престанаха да воюват и захвърлиха бойните си оръдия.

От своя страна моряците, като видяха дългата гола шпага, войнствения вид и ловката ръка на човека, който се беше притекъл на помощ на неприятелите им и имаше вид на свикнал да заповядва, от своя страна моряците вдигнаха ранените и канчетата си.

Парижаните изтриха потта от челото си и се поклониха на началника си.

Съдържателят на „Великият монарх“ обсипа д’Артанян с поздравления.

Той ги прие като човек, който знае, че му, се дава дължимото, и обяви, че до вечерята ще иде да се разходи по пристанището.

Веднага всеки от наемниците разбра поканата, взе си шапката, изтупа си дрехите и тръгна след д’Артанян.

Но докато се разхождаше и разглеждаше наоколо, д’Артанян не се спря; той тръгна към дюните и десетте му наемници, обезпокоени от неочакваното присъствие на другари отдясно, отляво и отзад, тръгнаха след него, като сърдито се поглеждаха един друг.

Едва в най-затънтеното място на дюните д’Артанян, усмихнат, че ги вижда така на разстояние един от друг, се обърна към тях, махна им миролюбиво с ръка и каза:

— Е, хайде, хайде, господа, няма нужда да се гледаме като вълци! Вие сте създадени да живеете заедно, да се разбирате във всяко отношение, а не да се изяждате един друг.

Тогава недоверчивостта изчезна; тия хора си отдъхнаха, сякаш бяха извадени от погребален ковчег, и благосклонно се заразглеждаха един друг. След това погледнаха началника си, който, владеещ отдавна голямото изкуство да говори на хора с такава закалка, им импровизира следната реч с чисто гасконска енергия:

— Господа, вие всички знаете кой съм аз. Наех ви, защото ви смятам за храбреци и искам да ви взема за съдружници в един славен поход. Представете си, че като работите за мене, вие работите за краля. Предупреждавам ви само, че ако по някакъв начин дадете да се забележи това, ще се видя принуден да ви счупя веднага главата по начин, който намеря за най-удобен. Вие знаете, господа, че държавните тайни са като смъртоносните отрови: докато отровата е в стъкленицата и стъкленицата е запушена, тя не е вредна; извън стъкленицата тя умъртвява. Сега приближете се до мене и ще узнаете от тая тайна всичко, което мога да ви кажа. Всички се приближиха с любопитство.

— Приближете се повече — продължи д’Артанян, — за да не могат да ни чуят нито птицата, която лети над главите ни, нито заекът, който играе в дюните, нито рибата, която изскача от водата Трябва да се узнае и да се докладва на господин суперинтенданта на финансите каква вреда нанася английската контрабанда на френските търговци. Аз ще отида навсякъде и ще видя всичко. Ние сме бедни пикардийски рибари, изхвърлени на брега от бурята. Разбира се, ще продаваме риба като истински рибари. Но могат да се досетят кои сме ние; могат да ни безпокоят; следователно трябва да бъдем в състояние да се защищаваме. Ето защо ви избрах като умни и храбри хора. Ние ще живеем весело и няма да бъдем изложени на голяма опасност, защото зад гърба си имаме могъщ покровител, благодарение на който няма да срещнем големи затруднения. Само едно е неприятно, но надявам се, че след късо обяснение вие ще ми помогнете да изляза от това затруднение. Ето каква е работата: трябва да взема със себе си истински глупави рибари за гребане; такъв екипаж ще ни пречи страшно много; а ако някои от вас са виждали морето…

— О, за това не се грижете! — каза един от наемниците на д’Артанян. — Аз бях три години пленник на туниските пирати и познавам морските маневри като адмирал.

— Я гледай — извика д’Артанян, — какво чудно не що е случайността!

Д’Артанян изрече тия думи с непредаваем израз на престорено добродушие. Той знаеше много добре, че тая жертва на пиратите беше стар корсар, и затова го беше завербувал. Но д’Артанян не говореше никога повече от това, което трябваше да каже, за да не остави хората в съмнение. Той се задоволи с обяснението и прие следствието, без да търси причината.

— А аз — каза друг наемник — случайно имам чичо, който ръководи работите в пристанището Ла Рошел. Още като дете играех на корабите; затова умея да действувам с гребло и платно и мога да съпернича с най-добрия моряк.

Тоя също не лъжеше: той беше гребал шест години на галерите на негово величество.

Другите двама бяха по-откровени: те си признаха съвсем просто, че са служили на военен кораб за наказание, и не се срамуваха от това. Д’Артанян се видя началник на шест войници и четири моряци, като имаше едновременно сухопътна и морска армия. Планше щеше да се възгордее страшно много, ако узнаеше тая подробност.