Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Минутата беше избрана добре и можа да припомни на д’Артанян първото му явяване в странноприемницата „Свободният мелничар“, в Мьон. Моряци, които играеха на зарове, се бяха скарали и се заплашваха яростно. Съдържателят, жена му и двама прислужници наблюдаваха тревожно купчината сърдити играчи, сред които сякаш всеки миг щеше да настъпи жестоко клане с ножове и брадви.

При все това играта продължаваше.

На една каменна пейка седяха двама мъже и както изглежда, пазеха вратата; четири отделни маси, които стояха в дъното на общата зала, бяха заети от осем други мъже. Седналите на пейката и край масите не участвуваха нито в караницата, нито в играта. Д’Артанян позна своите хора в тия десет студени и равнодушни зрители.

Караницата се разпалваше. Всяка страст като морето има свои приливи и отливи. Достигнал до най-високата точка на своята страст, един моряк катурна масата с парите. Масата падна, парите се търколиха. Веднага всички служители на странноприемницата се спуснаха към залозите и доста сребърни монети бяха прибрани от хора, които се измъкнаха незабелязано, докато моряците се биеха помежду си.

Само двамата мъже на пейката и осемте мъже край отделните маси, макар и наглед съвсем непознати един на друг, сякаш се бяха зарекли да останат невъзмутими сред тия яростни викове и това дрънкане на пари. Само двама от тях ритнаха воюващите, които се бяха отърколили под масата им.

Двама други, вместо да участвуват в цялата тая врява, излязоха навън с ръце в джобовете; най-после други двама се качиха на своята маса, както правят заплашени от наводнение хора, за да не се удавят.

— Ехе! — каза си д’Артанян, който не изпусна нито една подробност на описаната от нас сцена. — Добра сбирка е: сдържани, спокойни, свикнали на шум, и на бой. Пусто да остане! Върви ми!

Изведнъж вниманието му се насочи към единия ъгъл на стаята.

Моряците се бяха помирили и бяха започнали да ругаят двамата мъже, които бяха ритнали воюващите.

Единият моряк, полупиян от гняв и съвсем пиян от бира, запита със страшен глас по-малкия от двамата мъдреци с какво право е ритнал божи създания, които все пак не са кучета. При тоя въпрос за по-голяма убедителност той пъхна тежкия си юмрук под носа на непознатия.

Наемникът на д’Артанян побледня, но не можеше Да се разбере дали от страх, или от гняв; като видя това, морякът реши, че е от страх, и вдигна юмрука си с очевидното намерение да го стовари върху главата на непознатия. Без да се помръдне наглед, заплашеният мъж нанесе такъв силен удар в стомаха на моряка, че той се отърколи до края на залата със страшни викове. В същия миг, подтиквани от чувство на солидарност, другарите на победения се нахвърлиха върху победителя.

Със същото хладнокръвие, за което вече даде доказателство, без да извърши неблагоразумието да се допре до оръжието, победителят грабна една бирена кана с калаен похлупак и я стовари върху двама или трима от нападателите; виждайки, че той няма да устои на численото превъзходство, другите седем мълчаливи гости в дъното на залата, които не се бяха помръднали, разбраха, че и техният ред е дошъл, и се спуснаха на помощ.

В същото време двамата безучастни край вратата се обърнаха; набърчените им вежди показваха, че те са решили твърдо да нападнат неприятеля в тил, ако той не спре нападението си.

Съдържателят, прислужниците му и двама нощни пазачи, които минаваха и от любопитство навлязоха много навътре в залата, попаднаха в бъркотията и бяха обсипани с удари.

Парижаните удряха като циклопи, с възхитителна задружност и тактика; най-после, принудени да отстъпят пред численото превъзходство, те се укрепиха зад голямата маса; четиримата от тях я вдигнаха, другите двама се въоръжиха с подставките, на които стоеше масата, и с помощта на това страшно оръдие катурнаха едновременно осемте моряци.

По пода се търкаляха ранени и залата беше изпълнена с викове и прах, когато д’Артанян, доволен от изпитанието, пристъпи напред с шпага в ръка и като удряше с дръжката стърчащите глави, изпусна едно мощно „Стой!“, което веднага сложи край на борбата. Всички се отдръпнаха от центъра към стените, така че д’Артанян остана сам и господар на положението.

— Какво е това? — запита той присъствуващите с величествен тон, с какъвто Нептун е изрекъл Quos ego 11 11 Quos ego! (лат.) — Аз вас! — Заплаха, с която разгневеният Нептун в „Енеида“ от Вергилий се обръща към непокорните ветрове. — Б. пр. .