Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Вие ще се подчините ли? — извика Атос радостно.

— Извинете — отговори Мънк с усмивка, — аз, побелял човек, щях… наистина, де ми беше умът?… Щях да кажа младежка глупост.

— Тогава вие няма ли да се подчините? — попита Атос.

— Не казвам и това, господине. Преди всичко спасението на отечеството ми. Бог, който е благоволил да ми даде сила, е искал навярно да я употребя за всеобщо благо; в същото време той ми е дал способност да разсъждавам. Ако парламентът ми заповяда подобно нещо, аз бих размислил.

Атос се натъжи.

— Виждам — рече той, — че ваша светлост не е никак разположен да облагодетелствува краля Чарлз II.

— Вие все ми задавате въпроси, господин графе; позволете и аз да ви запитам.

— Моля, господине, и, дай боже, вие да ми отговорите също тъй откровено, както аз ще ви отговоря!

— Когато занесете тоя милион на вашия принц, какъв съвет ще му дадете?

Атос впери в Мънк горд и решителен поглед.

— Милорд — каза той, — други биха употребили тоя милион за преговори, но аз ще посъветвам краля да набере два полка, да влезе в Шотландия, която вие умиротворихте, и да даде на народа привилегиите, обещани му от революцията, но още не дадени. Ще го посъветвам да командува лично тая малка армия, която ще нарасне бързо, повярвайте ми, и да търси смърт със знаме, в ръце, с шпага в ножницата, като вика: „Англичани! Ето третия крал от моя род, когото убивате: пазете се от божието правосъдие!“

Мънк наведе глава и се позамисли.

— А ако успее, което е невероятно, но не невъзможно, защото няма нищо невъзможно на тоя свят, какво ще го посъветвате?

— Ще го посъветвам да помни, че по волята божия е изгубил короната си, но че по добрата воля на хората я е получил обратно.

Подигравателна усмивка се плъзна по устните на Мънк.

— За нещастие, господине — каза той, — не винаги кралете следват добрите съвети.

— Ах, милорд, Чарлз II не е крал — отвърна Атос, като се усмихна на свой ред, но със съвсем друг израз, не като Мънк.

— Хайде да свършим преговорите, господин графе… Това е вашето желание, нали?

Атос се поклони.

— Аз ще заповядам да пренесат тия две буренца където желаете. Де живеете, господине?

— В една малка паланка в устието на реката, ваша светлост.

— О, зная я: цялата паланка се състои от пет-шест къщи, нали?

— Точно така. Аз живея в първата; двама плетачи на рибарски мрежи живеят с мене; те ме докараха тук с лодката си.

— А де е корабът ви, господине?

— Стои на котва на четвърт миля в морето и ме чака.

— Но вие не смятате да тръгнете веднага, нали?

— Милорд, ще се опитам още веднъж да убедя ваша светлост.

— Няма да успеете в това — каза Мънк. — Но вие трябва да напуснете Нюкасъл така, че да не оставите тук и най-малкото подозрение, което може да повреди на вас или на мене. Моите офицери мислят, че утре Ламберт ще ме нападне. Напротив, аз гарантирам, че той няма да се помръдне; според мене, това е невъзможно. Ламберт предвожда армия без еднородни принципи, а такава армия не може да съществува. Аз съм научил войниците ми да разбират, че властта ми е подчинена на друга, висша власт; затова те освен мене и вън от мене имат и друго нещо. Ако аз умра, което може да се случи, армията ми няма да се деморализира веднага; ако ми хрумне да отсъствувам например, както понякога ми хрумва, в лагера ми няма да има и сянка от безпокойство или безредие. Аз съм магнитът, симпатичната и естествена сила на англичаните. Аз ще привлека всички мечове, изпратени срещу мене. В тоя момент Ламберт командува осемнадесет хиляди дезертьори; но вие разбирате, аз не съм казал нито дума за това на моите офицери. Много е полезно за една армия да чувствува, че скоро ще има сражение: всички са будни, всички се пазят. Казвам ви това, за да бъдете съвсем спокоен. Следователно не бързайте за родината си: до една седмица ще се случи нещо ново — или сражение, или мир. Тъй като вие ме сметнахте за честен човек и ми доверихте тайната си и тъй като трябва да ви благодаря за това доверие, аз ще дойда да ви направя посещение или ще ви повикам. Не заминавайте, без да поговорите с мене, още веднъж ви моля за това.

— Обещавам ви да остана, генерале! — извика Атос, обзет от толкова голяма радост, че колкото и да беше въздържан, една искра блесна в очите му.

Мънк разбра радостта му и я спря с няма усмивка, с каквато имаше навик да спира всички, които мислеха, че са го убедили.

— И така, милорд, вие ми давате срок една седмица, нали? — попита Атос.

— Да, господине, една седмица.