Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да не би случайно да съм постъпил зле?

— Наистина, вие сте луд, господине!

— Съвсем не, всемилостиви господарю.

— Вие сте хванали Мънк?

— Да, всемилостиви господарю.

— Де?

— Посред лагера му.

Кралят потрепера от нетърпение и вдигна рамене.

— И като го хванах на шосето за Нюкасъл — каза д’Артанян просто, — донесох го на ваше величество.

— Донесли сте го при мене! — извика кралят възмутен от това, което смяташе за мистификация.

— Да, всемилостиви господарю — продължи д’Артанян със същия тон, — донесох ви го. Той е там, в един голям сандък, на който са пробити дупки, за да може да диша.

— Боже мой!

— О, бъдете спокоен, всемилостиви господарю, за него се полагат най-големи грижи. И така, той пристигна тук здрав и читав. Ще благоволи ли ваше величество да го види, да поприказва с него, или ще заповяда да го хвърлят във водата?

— О, боже мой! — повтори Чарлз. — О, боже мой! Истината ли казвате, господине? Не ме ли оскърбявате с някоя недостойна шега? Вие сте извършили тая безподобно смела и гениална постъпка! Невъзможно!

— Ваше величество ще ми позволи ли да отворя прозореца? — попита д’Артанян, като го отваряше.

Кралят не успя дори да каже да. Д’Артанян изсвири остро и продължително в нощната тишина и повтори три пъти изсвирването.

— Готово! — каза той. — Ей сега ще го донесат на ваше величество.

Кралят не можеше да се опомни от учудването си и гледаше ту усмихнатото лице на мускетаря, ту тъмния прозорец. Но преди да събере мислите си, осем моряци на д’Артанян (двама останаха да пазят лодката) донесоха в къщата продълговатия предмет, който в тая минута съдържаше съдбините на Англия. Пари го прие.

Преди да замине от Кале, д’Артанян беше поръчал в тоя град нещо подобно на мъртвешки ковчег, доста широк и доста дълбок, за да може човек да се обръща свободно в него. Дъното и страните, специално постлани, образуваха доста меко легло, в което човек не можеше да умре от морското клатушкане. Малката решетка, за която д’Артанян говореше на краля, наподобяваща забрало на шлем, се намираше там, където беше лицето на пленника. Тя беше направена така, че при най-малкия вик можеше, като се натисне, да заглуши вика и дори да удуши викащия.

Д’Артанян познаваше толкова добре и екипажа си, и пленника си, че по целия път се страхуваше само от две неща: или генералът ще предпочете смъртта пред това необикновено робство и ще накара да го удушат, като поиска да говори, или пазачите му ще се изкушат от обещанията на пленника и ще го сложат него, д’Артанян, в сандъка, на мястото на Мънк.

Ето защо д’Артанян прекара два дни и две нощи край ковчега насаме с генерала, предлагайки му вино и храна, които той отказваше, и опитвайки се непрекъснато да го успокои и да го увери, че няма нищо лошо да му се случи след това странно пленничество. Два пистолета на масата и голата шпага успокояваха д’Артанян относно нескромността на моряците.

Като пристигнаха в Шевенинген, той се успокои напълно. Хората му се страхуваха много от всяко сблъскване с крайбрежните жители. Впрочем той привлече на своя страна тоя, който му служеше морално за лейтенант и когото нарекохме Менвил. Този човек не беше съвсем прост и можеше да изгуби много повече от другите, защото имаше повече съвест. Той се надяваше, че службата при д’Артанян ще му открие бъдеще, и затова беше готов да отиде по-скоро на явна смърт, отколкото да престъпи заповедта на началника. По тая причина, щом стигнаха до брега, именно на него д’Артанян повери сандъка и живота на генерала. Също така пак на него той заповяда да донесе сандъка с помощта на седемте души, щом чуе три изсвирвания. Ние видяхме, че лейтенантът изпълни заповедта.

Когато внесоха сандъка в къщата на краля, д’Артанян отпрати хората си с любезна усмивка и им каза:

— Господа, вие направихте голяма услуга на негово величество крал Чарлз II, който след месец и половина ще бъде крал на Англия. Вашето възнаграждение ще бъде удвоено. Вървете и ме чакайте на лодката.

Веднага всички тръгнаха с такъв шумен възторг, че уплашиха дори кучето.

Д’Артанян беше заповядал да внесат сандъка във вестибюла на краля. Сега той затвори най-грижливо вратата, отвори сандъка и каза на генерала:

— Господин генерал, приемете моите хиляди извинения; постъпките ми не бяха достойни за един човек като вас, добре зная това; но налагаше ми се да ме вземете за прост рибар. При това Англия е много неудобна страна за превози. Надявам се, че ще вземете всичко това под внимание. Но тук, господин генерал — прибави д’Артанян, — вие можете да станете и да ходите.