Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Е, разбрахте ли се? — попита Чарлз, като се приближи.

— Да, всемилостиви господарю, с изключение на цената — отговори рибарят.

— Това е моя работа — рече Чарлз. — Господинът е мой приятел.

При тая дума Мънк потрепери и погледна Чарлз.

— Добре, милорд — съгласи се Кейзер.

В тоя миг най-големият син на Кейзер, който се намираше на брега, затръби с рог.

— А сега вървете, господа! — каза кралят.

— Всемилостиви господарю — обади се д’Артанян, — нека ваше величество благоволи да ми отдели няколко минути. Аз наех хора; тъй като заминавам без тях, трябва да ги предупредя.

— Свирнете им — каза Чарлз усмихнато.

Д’Артанян свирна действително, докато Кейзер отговаряше на сина си; веднага дотичаха четирима души, водени от Менвил.

— Ето ви добра сума по сметката — каза д’Артанян, като им даваше една кесия, която съдържаше две хиляди и петстотин ливри в злато. — Вървете и ме чакайте в Кале: вие знаете къде.

И д’Артанян пусна с дълбока въздишка кесията в ръцете на Менвил.

— Как, вие се разделяте с нас? — извикаха моряците.

— За късо време — отговори д’Артанян — или за дълго. Кой знае? Но вие получихте вече две хиляди и петстотин ливри; сега получавате още толкова; следователно получихте всичко, което ви се следваше. И така, да се разделим, деца мои.

— А фелуката?

— Не се безпокойте за нея.

— Но там са всичките ни вещи.

— Вземете ги и веднага тръгнете.

— Слушаме, командире.

Д’Артанян се върна при Мънк и му каза:

— Господине, чакам заповедите ви, защото ние ще тръгнем заедно, освен ако компанията ми не ви е приятна.

— Напротив, господине — отговори Мънк.

— Хайде, господа, да се качваме! — викна синът на Кейзер.

Чарлз се поклони учтиво и с достойнство на генерала и му каза:

— Вие ще ми простите навярно ненавременната неприятност, която изпитахте, когато се убедите, че не съм виновен за нищо.

Мънк се поклони ниско, без да отговори. От своя страна Чарлз предпочете да не казва нито дума насаме на д’Артанян, но прибави високо:

— Още веднъж ви благодаря, господин кавалере, благодаря ви за услугите. За тях ще ви заплати господ бог, който, надявам се, запазва само за мене изпитанията и скръбта.

Мънк последва Кейзер и сина му и се качи заедно с тях на лодката.

Д’Артанян ги последва, като мърмореше:

— Ах, нещастни ми Планше, страхувам се много, че извършихме една лоша сделка!

През време на пътуването Мънк говореше с д’Артанян само когато не можеше да се избегне разговорът. Например когато французинът закъсняваше за яденето, лошо ядене, което се състоеше от солена риба, сухари и хвойнова ракия, Мънк го викаше и му казваше:

— Да ядем, господине!

И нито дума повече. При важни случаи обикновено д’Артанян говореше малко и затова от краткостта на Мънк извади неблагоприятно предзнаменование за резултата на поръчението си. Впрочем той имаше много свободно време и непрекъснато се мъчеше да отгатне как Атос се е видял с Чарлз II, как с него са подготвяли тайно това пътуване, как най-после се е вмъкнал в лагера на Мънк; и клетият лейтенант на мускетарите си скубеше по косъм от мустаците всеки път, когато си мислеше, че навярно Атос беше кавалерът, който придружаваше Мънк в прословутата нощ на отвличането.

Най-после след две денонощия Кейзер, който изпълняваше всички заповеди на Мънк, спря на брега на мястото, определено от генерала. Това беше точно устието на малката река, край която Атос беше избрал жилището си.

Денят преваляше; хубавото слънце, подобно на нажежен стоманен щит, скриваше долния край на диска си под синята линия на морето. Фелуката продължаваше да плава напред, нагоре по реката, която на това място е доста широка; но нетърпеливият Мънк заповяда да спрат на брега и Кейзер го свали заедно с д’Артанян на тинестия бряг, в тръстиките.

Решил да се подчинява, д’Артанян вървеше след Мънк абсолютно както вързана мечка върви подир господаря си; но положението му го оскърбяваше силно и той мърмореше съвсем ниско, че не заслужава да се служи на кралете и че най-добрият от тях не струва нищо.

Мънк вървеше с бързи крачки. Той сякаш не беше още уверен, че се намира отново на английска земя, а в далечината вече се виждаха ясно къщите на моряците и рибарите, пръснати по малката крайбрежна улица на това скромно пристанище.

Изведнъж д’Артанян извика:

— О, боже мой! Там гори къща. Мънк вдигна очи. Действително в една от къщите започваше пожар. Беше запален един малък навес до къщата и пламъкът лижеше вече покрива й. Свежият вечерен вятър помагаше на пожара.