Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— О, не, генерале, на вашите заповеди съм! Д’Артанян прегърна Атос и едва успя да се сбогува с него. Мънк ги наблюдаваше двамата. След това той проследи лично приготовленията за заминаването, пренасянето на буренцата във фелуката, качването на Атос в нея, а после улови подръка силно смаяния, силно развълнувания д’Артанян и го поведе към Нюкасъл. Докато вървеше подръка с Мънк, д’Артанян си шепнеше:

— Е, е, струва ми се, че акциите на дружеството Планше и съдружие се покачват отново!

Макар че очакваше много по-голям успех, все пак д’Артанян не разбираше много добре положението. Той мисли дълго и много за пътуването на Атос в Англия, за съюза на краля с Атос и за чудното преплитане на неговото намерение с намерението на граф дьо Ла Фер. Най-добре беше да се предостави на съдбата. Получи се глупава постъпка: д’Артанян извърши подвига, който искаше да извърши, но не получаваше никакви облаги от успеха. Всичко е изгубено, следователно нищо вече не се рискуваше.

Д’Артанян пристигна с Мънк в лагера. Завръщането на генерала направи силно впечатление, защото го мислеха за загинал. Но Мънк със строгото си лице и леденото си държане сякаш питаше усърдните си офицери и възхитените си войници за причината на това ликуване. Лейтенантът го посрещна и му предаде какво безпокойство е причинило на всички заминаването му.

— Защо сте се безпокоили? — попита Мънк. — Нима съм длъжен да ви давам сметка?

— Но, ваша светлост, овците без пастир могат да се страхуват.

— Да се страхуват! — повтори Мънк със спокойния си и мощен глас. — Ах, господине, каква дума!… Бог да ме убие! Ако овците ми нямат зъби и нокти, отказвам се да им бъда пастир. А, вие се уплашихте, господине!

— За вас, генерале.

— Гледайте си работата; ако аз нямам ума, който господ изпращаше на Оливър Кромуел, имам тоя, който той ми е дал, и съм доволен от него, колкото и малък да е.

Офицерът не възрази; така Мънк наложи мълчание на хората си и всички останаха убедени, че той е извършил някакво важно дело или просто ги е изпитвал. Виждаше се, че те познаваха малко тоя добросъвестен и търпелив гений. Мънк, ако беше истински пуританин, трябваше да благодари горещо на своя светия, задето го беше избавил от сандъка на господин д’Артанян.

Докато ставаше всичко това, нашият мускетар не преставаше да си повтаря:

„Боже мой, направи така, че господин Мънк да няма толкова самолюбие като мене; защото, обявявам, ако някой ме сложи в сандък с тая решетка на устата и ме вози така като теле през морето, аз бих запазил такъв неприятен спомен за жалкия си вид в сандъка, така бих се сърдил на тоя, който ме е затворил, така силно бих се страхувал да не видя на лицето му подигравателна усмивка или в държането му смешно подражание на положението ми в сандъка, че… дявол да го вземе, бих му забил нож в гърлото като награда за решетката и бих го заковал в един истински мъртвешки ковчег като спомен за фалшивия, в който киснах два дни.“

И д’Артанян беше искрен, като казваше това, защото нашият гасконец беше наистина много чувствителен. За щастие в ума на Мънк се въртяха други мисли. Той дума не продума за миналото пред плахия си победител, напротив, почти споделяше с него работата си, водеше го на някои разузнавания, навярно с цел да примири д’Артанян със себе си, което без съмнение желаеше силно. Д’Артанян се държеше като най-опитен ласкател: възхищаваше се от цялата тактика на Мънк и реда в лагера му; шегуваше се весело над окопите на Ламберт, който (според думите му) напразно си правеше труда да прави лагер за двадесет хиляди души, докато му бяха достатъчни десет крачки земя за капрала и петдесетте души, които може би щяха да му останат верни.

Веднага след завръщането си Мънк се съгласи на свиждане, предложено му от Ламберт в навечерието и на което лейтенантите на Мънк бяха отговорили с отказ под предлог, че генералът е болен. Това свиждане не беше нито дълго, нито интересно. Ламберт попита за политическото верую на своя противник. Мънк отговори, че е напълно съгласен с мнението на мнозинството. Ламберт попита дали не ще е по-полезно да свършат разпрата си със съюз вместо със сражение. Мънк поиска една седмица, за да помисли. Ламберт не Посмя да му откаже, макар че когато тръгваше на поход, твърдеше, че веднага ще унищожи армията на Мънк. Ето защо, когато след това свиждане, нетърпеливо очаквано от привържениците на Ламберт, не последва нито мир, нито сражение, бунтовната армия на Ламберт (както предвидя д’Артанян) започна да предпочита добрата кауза пред лошата и парламента, колкото и да не бе зачитан, пред пищните, но нищожни намерения на генерал Ламберт.