Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Нито една година, всемилостива господарке? — студено каза младият човек. — Нито една от тия години, когато бяхте кралица на хубостта, както впрочем сте и сега?

— О, без ласкателства, милорд; аз бих могла да ви бъда майка!

И в последните думи тя вложи такава нежност, която проникна в сърцето на Бъкингам.

— Да — рече тя, — аз бих могла да ви бъда майка и затова ви давам добър съвет.

— Съвет да се върна в Лондон? — извика той.

— Да, милорд — отговори тя.

Херцогът скръсти уплашено ръце и това не можа да не направи впечатление на жената, която нежните спомени бяха предразположили към нежност.

— Така трябва — прибави кралицата.

— Как! — повторно извика той. — Сериозно ми се казва, че трябва да замина, че трябва да се заточа, че трябва да си отида!

— Казвате: да се заточите? О, милорд, може да се помисли, че Франция е ваша родина.

— Всемилостива господарке, родината на любещите хора е родината на тия, които те обичат.

— Нито дума повече, милорд — каза кралицата. — Вие забравяте с кого говорите!

Бъкингам падна на колене.

— Всемилостива господарке, всемилостива господарке, вие сте извор на ум, на добрина, на милосърдие; всемилостива господарке, вие не сте само първата в това кралство по положение, вие сте първата в света по качествата, които ви правят божествена; аз не казах нищо, всемилостива господарке. Нима казах нещо, което да заслужава такъв жесток отговор? Нима се издадох, всемилостива господарке?

— Вие се издадохте — каза кралицата тихо.

— Нищо не съм казал! Нищо не зная!

— Вие забравяте, че говорехте, мислехте пред жена освен това…

— Освен това — прекъсна я той живо — никой не знае това, което ви признах.

— Напротив, знаят го, милорд; вие имате недостатъците и добрите качества на младостта.

— Предали са ме! Издали са ме!

— Кой?

— Тия, които още в Хавър прочетоха с пъклена прозорливост в сърцето ми като в разтворена книга.

— Не зная за кого говорите.

— Но например господин дьо Бражелон.

— Зная това име, но не зная човека, който го носи. Не, господин дьо Бражелон не е казал нищо.

— Кой ли тогава? О, всемилостива господарке, ако някой се е осмелил да види в мене това, което сам не искам да видя…

— Какво бихте направили, милорд?

— Има тайни, които убиват тия, които ги откриват.

— Тоя, който е открил тайната ви, безумецо, не е още убит; нещо повече, вие няма да го убиете; той е въоръжен с всички права: той е съпруг, той е ревнив, той е вторият благородник във Франция, той е моят син, херцог д’Орлеан.

Бъкингам побледня.

— Колко сте жестока, всемилостива господарке! — каза той.

— Бъкингам — продължи Ана Австрийска меланхолно, — вие минахте през всички крайности и се сражавахте с облаците, когато беше толкова лесно да останете в мир със самия себе си.

— Ако воюваме, всемилостива господарке, ние умираме на бойното поле — тихо каза младият човек, като изпадна в най-дълбоко обезсърчение.

Ана се приближи до него и го улови за ръката.

— Вилиърз — заговори тя на английски с жар, на който никой не би могъл да устои, — какво искате? Искате една майка да принесе в жертва сина си, една кралица да се съгласи на безчестието на дома си? Вие сте дете, не мислете повече за това! Нима, за да ви избавя от сълзи, аз трябва да извърша две престъпления, Вилиърз? Вие говорите за мъртвите; мъртвите бяха поне почтителни и покорни; мъртвите се преклониха пред заповедта да отидат в заточение; те отнесоха отчаянието си като богатство, скрито в сърцето, защото отчаянието идваше от любимата жена, защото измамната смърт им се струваше подарък, благоволение.

Бъкингам стана; чертите му се промениха, ръцете притиснаха сърцето му.

— Вие имате право, всемилостива господарке — каза той, — но тия, за които говорите, получиха заповед за заточение от любима уста; не ги изгонваха: молеха ги да заминат, не им се смееха.

— Не, помнеха ги! — прошепна Ана Австрийска. — Но кой ви казва, че ви гонят, че ви заточават? Кой ви казва, че няма да си спомнят за вашата преданост? Аз не говоря от името на никого, Вилиърз, аз говоря само от мое име: заминете! Направете ми тая услуга, направете ми тая добрина; нека и това дължа на човека, който носи вашето име.

— Значи това е за вас; всемилостива господарке?

— Лично за мене.

— Значи зад мене няма да остане никой, който да се смее, нито един принц няма да каже: „Аз исках така!“

— Милорд, изслушайте ме.

И в тоя миг величественото лице на старата кралица доби тържествен израз.