Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Не го заема, вярно е, защото още не е слязъл на брега; но когато слезе, ще го заеме.

— Охо!

— Вижда се, че не познаваш англичаните; те са обзети от страстта да завладяват.

— Хубаво, един човек, който има на разположение цяла къща, се задоволява с нея и не взема две.

— Да, но двама души?

— Е, две къщи; четири, шест, десет, ако искаш; но в Хавър има сто къщи!

— Е добре, тогава са наети и стоте.

— Невъзможно!

— Ах, вироглавецо, казвам ти, че херцог Бъкингам е наел всички къщи около сградата, в която трябва да отседне нейно величество английската вдовствуваща кралица и принцесата, дъщеря й.

— Я виж, това е необикновено — рече дьо Вард, като галеше шията на коня си.

— Така е, господине.

— Уверен ли сте в това, господин дьо Маникан?

И като зададе тоя въпрос, дьо Вард погледна скрито дьо Гиш, сякаш искаше да го попита доколко можеше да вярва в думите на приятеля, му.

През това време нощта настъпи и факлите, пажовете, лакеите, конярите, конете и каретите задръстиха арката и площада; факлите се отразяваха в рова, изпълнен от прилива, а от другата страна на вълнолома се виждаха хиляди любопитни лица на моряци и граждани, които се мъчеха да не изпуснат нито една подробност от гледката.

През време на тия преговори Бражелон, сякаш чужд човек, стоеше на коня си малко зад дьо Гиш и гледаше играта на светлините във водата, като същевременно вдъхваше с наслада солените изпарения на вълните, които шумно и пенливо се разбиваха в каменистия бряг.

— Но най-после — извика дьо Гиш — по каква причина херцог Бъкингам се е запасил с квартири?

— Да, по каква причина?. — попита дьо Вард.

— О, отлична — отговори Маникан.

— Но ти знаеш ли я?

— Струва ми се, че я зная.

— Говори тогава.

— Наведи се.

— Какво, не може ли да се каже високо?

— Сам ще прецениш.

— Добре.

Дьо Гиш се наведе.

— Любовта — каза Маникан.

— Не разбирам.

— Хайде де, не разбираш.

— Обясни се.

— Е добре, разправят с положителност, господин графе, че негово кралско височество ще бъде най-нещастният съпруг.

— Как, херцог Бъкингам?…

— Това име носи нещастие на принцовете от френския кралски дом.

— И така, херцогът?…

— Твърдят, че е лудо влюбен в младата принцеса и не иска да допуска никого при нея.

Дьо Гиш почервеня.

— Добре, добре, благодаря — каза той, като стисна ръката на Маникан.

След това се изправи и каза:

— За бога, Маникан, направи така, че тоя план на херцог Бъкингам да не стигне до френските уши; в противен случай под слънцето на нашата страна ще засвяткат шпагите, Които не се плашат от английската стомана.

— Впрочем — прибави Маникан — нямам никакви доказателства за тая любов и може би това са само празни приказки.

— Не — рече дьо Гиш, — сигурно е истината. И без да иска, стисна зъби.

— Е добре, какво те интересува, а и мене също дали принцът ще бъде това, което беше покойният крал? Бъкингамбаща — за кралицата; Бъкингамсин — за младата принцеса; за всички останали — нищо.

— Маникан, Маникан!

— Е какво, това е факт или най-малко общо мнение.

— Мълчи — каза графът.

— А защо трябва да се мълчи? — възрази дьо Вард. — Това е много почетно за френския народ. Не сте ли на моето мнение, господин дьо Бражелон?

— За какво? — запита Бражелон тъжно.

— Че по такъв начин англичаните правят чест на хубостта на нашите кралици и нашите принцеси.

— Извинете, не зная за какво става дума и моля да ми обясните.

— Без съмнение херцог Бъкингамбаща трябваше да дойде в Париж, за да забележи негово величество крал Луи XIII, че съпругата му е една от най-хубавите жени при френския двор; сега херцог Бъкингамсин трябва на свой ред чрез преклонение да затвърди хубостта на една принцеса от френска кръв. Отсега нататък грамота за хубост ще бъде любовта, вдъхната на нашите съседи отвъд морето.

— Господине — отговори Бражелон, — не обичам да чувам такива шеги. Ние, благородниците, сме пазители на честта на кралиците и принцесите. Ако ние им се присмиваме, какво ще остане тогава за лакеите?

— Охо, господине — рече дьо Вард, който се изчерви до ушите, — как трябва да разбера това?

— Разберете го както обичате, господине — отвърна Бражелон студено.

— Бражелон, Бражелон! — промърмори дьо Гиш.

— Господин дьо Вард — извика Маникан, като видя, че младият човек бутна коня си към страната на Раул.

— Господа, господа — каза дьо Гиш, — не давайте такъв пример публично, на улицата. Дьо Вард, вие не сте прав.